–Моля, всички ученици, да се съберат в залата намираща се в подземието, след края на часовете.

Веднага щом Лин чу съобщението, взе раницата си и тръгна към втория етаж, за да намери приятелката си. Класът й, вече беше излязъл и слизаше надолу, вероятно към подземието, но Ерис имаше навика да се бави излишно. Лин влезе във стаята и се огледа, но за нещастие, съученичката й, отново се беше забъркала в простотии. Няколко човека се бяха насъбрали и викаха, което значеше, че е станало нещо. Когато се приближи, видя Сам, който лежеше на пода. Ерис беше стъпала върху лицето му и имаше онзи маниакален поглед на лицето си, който не вещаеше нищо добро. Алек, най-добрият приятел на горкото момче, дърпаше момичето, но безуспешно. Тя дори не помръдваше и цялото й внимание бе насочено към клетника, когото бе стъпчела. Обстановката се сравняваше с чист хаос, и на Лин и беше пределно ясно, какво е станало. Вероятно Сам е казал нещо, което не се е харесало на Ерис. Тя се е раздразнила и направила хаплив коментар, при което е настъпил спор. Момчето, в яростта си е изрекло, нещо, което не трябва и приятелката й просто е действала импулсивно, под влияние на гнева си, което значеше "да приложим карате уменията си в час".

–Ерис, може ли да оставиш горкото момче на мира, закъсняваме, а трябва да слезем долу в подземията.

Момичето погледна приятелката си изненадано, след това сведе погледа си надолу, и с отвращение се взира ,няколко секунди, в стъпканото момче, но накрая го остави намира. Взе раницата си и тръгна ядосано напред, което значеше, че не й се говори. Алек помогна на приятеля си и пристъпи до Лин, след което я прегърна. Момичето се изчерви, но заради шока, не знаеше как да реагира и не отговори на прегръдката.

–Благодаря ти много. Знам, че те двамата не се разбират обикновено, но нещата излязоха извън контрол. Не знам, ако не беше ти, как щяхме да я спрем. Вярно, че е момиче, но има и черен колан..., а и не слуша никого. Опитах да говоря с тях, преди да се стигне до нещо подобно, но Сам, просто не знае кога да млъкне.- той говореше бързо и притеснено, но на нея и беше пределно ясно, че казва истината. Познаваше приятелката си, познаваше и съучениците й.

–Не се и съмнявам, Алек. Тя обикновено има невероятен самоконтрол...какво точно й каза?-Лин, знаеше, че не би използвала насилие, ако не бяха уцелили някоя слабост, а тя имаше изключително малко, за това не се сдържа и попита от любопитство.

–"Искаше ми се онзи заразен да беше разкъсал теб, не Маркъс, или поне да ви беше довършил и двамата."

–Ясно, мерси Алек...ъм, ще се видим друг път, до после.-Лин направи отчаян опит да прикрие притеснението си, но заекването я издаде.

Двамата приключиха разговора и тя излезе не по-малко бясна от Ерис. Знаеше много добре, как това беше болна тема на приятелката й. Маркъс, беше по-големият й брат, който станал жертва на някой заразен. Намерили го в апартамента, когато вече било прекалено късно. Беше чела, относно заразените и знаеше, че някой смятали, че е техен дълг да са на върха на хранителната верига, за това ядели хора и по този начин показвали, своето надмощие. Не беше сигурна, дали това се е случило с момчето, но знаеше много добре, как след това, приятелката й се промени драстично.

–Не ми се говори за това.-заяви на мига, в който я видя да излиза, Ерис, този път по-хладно от обикновено.

–Разбирам.

Двете слязоха в пълна тишина по стълбите, чак до подземията, където беше разположена огромната зала за презентации. Вътре, вече се бяха настанили всички и отпред седеше непознат за тях мъж, облечен целият в бяло, който изнасяше лекция, но млъкна щом ги забеляза.

–А, очевидно има и закъснели ученици. Няма проблем, моля, намерете си места.-тонът му беше добронамерен и учтив, за това момичетата го послушаха и седнаха най-отзад, където бяха единствените свободни места.

–Така, до къде бях? А, да! Не се знае, кога точно се е появила заразата, но официалното потвърждаване, за нейното съществуване се случи, преди шест месеца, както знаете. В този период от време, са били извършени масови убийства, дори в този малък град. Разделили сме го на райони, като всеки е маркиран с цвят, който отговаря на опасността му. Зеления е с ниска възможност за опасност и в него може да влизате спокойно. В жълтия район е обявено средно положение, което значи, че биват изисквани придружители или навършени години за навлизане в дадения район. Червения е с високо ниво на опасност и е изцяло забранен за цивилни. Хората населяващи, райони, обявени за опасни, биват изселени на мига. Няма значение в кой район живеете, бюрото за разследване отправи молба към всички граждани, да не се прибират сами и да избягват излизането самостоятелно. Няма причина да се притеснявате, училището е напълно обезопасено и е поставена охрана, подбрана от правителството. Това е всичко, благодаря ви, свободни сте.-мъжът приключи лекцията си и отиде до бюрото, като започна да разглежда листите пред него.

Учениците станаха и напуснаха залата. Ерис и Лин се спогледаха, но никоя не посмя да каже нищо на другата. Бяха заобиколени от хора, а и училището не беше безопасно, за този вид приказки.

Напуснаха сградата и продължиха в мълчание, докато не стигнаха квартала, в който живееха. Беше малък и почти на края на града, за това доста хора го избягваха, а малко живееха тук. Беше идеален,за провеждане на забранени разговори. Ерис спря и се огледа, след което се обърна към приятелката си и я попита:

–Е, какво мислиш?

–Не знам, този път нямаше нищо забележимо...може и да съм била разсеяна, но наистина звучеше, като просто предупреждение да внимаваме.-Лин обикновено, забелязваше повече от съучениците си, но въпреки наблюдателността си, си оставаше нормална ученичка.-Ти забеляза ли нещо?

–Естествено, чак се учудвам как не го видя и ти. Като за начало, човекът, който говореше не беше обикновен работник, назначен да обяснява на някакви лапета, как да се прибират. Не видя ли дрехите му?

–Наистина беше необичайно облечен. Обикновено служителите са в черно, като охраната, учителите..-Лин се замили, в думите на приятелката й, имаше логика.

–Именно. Тази бяла униформа е на членовете на бюрото за разследване. Наоколо или е станало нещо, или беше права и разследват някого. Докато говореше постоянно оглеждаше тълпата.-Ерис имаше добро око за детайли и никога не пропускаше дори едва видимите подробности.

Приятелката й се замисли и след това, в заключение, се съгласи. Щеше да продължи да размишлява, но тогава чу нещо зад себе си. Беше лек шум, като стъпки, но момента, в който тя спря и се обърна нямаше никого. Някой ни следи. Момичето погледна приятелката си, която я гледаше объркано от рязкото завъртане, но щом видя погледа й разбра. Вече не беше безопасно да продължат темата.

–Хей Лин, помниш ли случката в стаята, когато аз и Сам се сдърпахме.-Ерис погледна приятелката си за отговор, но получи само объркано изражение.-След като излязох от стаята, останах на вратата. Подслушвах. Ти и Алек, а?

Лицето на момичето почервеня и тя заприлича на домат. Вярно е, че съученика й й се струваше симпатичен. Също така беше доста мил и героичен в очите на Лин, но между тях нямаше нищо. Въпреки че, дори да не искаше да си признае, нямаше против да излезе с него.

–А-аз и Алек? Какви ги говориш??-звучеше несигурно и гласът и трепереше, което накара Ерис да се усмихне лукаво.

–О, моля те. Изчерви се само щом подметнах името му. И тогава, в стаята, гласът ти трепереше. Харесваш го.

"Проклета да си Ерис. Винаги си права, винаги знаеш и ме познаваш по-добре и от самата мен."

–Не го харесвам! Просто ми е симпатичен и имам добро мнение за него, но това е съвсем различно!-Лин не беше сигурна в чувствата си, но вероятно приятелката й знаеше, какво говори. Момичето се зачуди, защо не признае на Ерис, след като тя очевидно знаеше, но може би още не беше готова да признае на самата себе си.

–Алек те прегърна. Може и той да те харесва. От време на време те заглежда. Може да се получи, пробвай.

Темата беше неловка за Лин, но за нейно щастие пътищата им се разделяха и на тях им се наложи да приключат въпроса. Момичетата спряха до отдавна затворено цветарско магазинче, където винаги се разделяха. Ерис не обичаше прегръдки и обикновено и кимваше за чао, но този път я потупа по рамото, усмихне й се дяволито и й обърна гръб. Лин остана загледана в нея, а в главата й се повтаряха думите на Ерис. Може би наистина чувствата бяха споделени, но тя дори не беше сигурна в своите. Поне имаше над какво да размишлява тази вечер. В свят на ужаси и чудовища, Лин бе намерила място да помисли и за нещо човешко, каквото е любовта. Сега тя заемаше всичките й тревоги, но приятелката й я тормозеха други неща. Беше притеснена, относно стъпките. И тя ги беше чула. Вървяха бавно и измежду храстите, почти неуловимо, но тя успя да ги чуе. Следяха ги. Кой беше мишената. Тя или Лин, нямаше значение. Всяка заплаха, трябваше да бъде елиминирана.

***

Беше два през нощта и нямаше никого навън. Улиците бяха празни и единствените хора, които се разхождаха бяха изтребители, които патрулираха районите. Нямаше никой, долу, но на покрива на седем етажен блок наблюдаваше някой. Никой не го забеляза, но той виждаше всички. Седеше горе вече десет минути и не помръдваше. Изведнъж се огледа надолу и скочи. Приземи се точно пред църквата, където патрулираха петима изтребители. Те погледнаха ококорено човека. Не се виждаше нищо от него. Беше сравнително нисък и облечен с дълга черна мантия, с голяма качулка, от която не можеше да се види лицето му. Естествено веднага го сметнаха за подозрителен.

–Не мърдай! Вдигнете бавно ръцете си и покажете документи за самоличност.-извика единият, като насочи пистолета си към човека.-Не ме принуждавайте, да ви наранявам.

Странникът с мантията, се обърна към изтребителите и се взря в тях безмълвно. Седя няколко минути така, а никой не помръдна, докато заподозряният не започна да се киска.

–Моля, ако искате, да запазите живота си, мръднете се от пътя ми.-човекът, звучеше грубо и заплашително, но никой от изтребителите не помръдна.-Така да бъде.

Подозрителната личност не помръдна, но нещо странно започна да се случва около нея. Аурата на човека се промени, стана по-тъмна и огромно количество енергия започна да се освобождава от него. Мантията се развя, но не се видя нищо от лицето му, около него започна да се образува черен дим и изведнъж от него, зад човекът, се показа някакво ужасно създание. Приличаше на скелет, покрит с прилепнал слой черна кожа, тънка като кадифе. Беше деформирано, имаше остри зъби, които не бяха прибрани, и огромни ръце, колкото тялото му, като пръстите му наподобяваха ножове и изглеждаха, точно толкова остри. Не докосваше земята, сякаш летеше и нямаше крака, Вместо това, носеше някакво странно, разкъсано покривало, което се вееше зад него.

Съществото се изправи, подпря се, с едната си ръка, на рамото на човека с мантията, наклони се напред и погледна към изтребителите. Нямаше очи, а кухини като на череп, но сякаш ги виждаше. Седя и се взира в тях няколко секунди, а след това изрева зверски, при което мъжете се стреснаха и двама от тях изпуснаха оръжията си.

Притежателят му се усмихна лукаво и го погали по брадичката, все едно беше домашен любимец, след което се завъртя към уплашените мъже и каза:

–Можеш да се позабавляваш с тях.-хвана съществото за врата и го плъзна напред, а то се нахвърли върху изтребителите и изпищя отново.

–Мразя гнусните ти гадини.-намеси се се непознат глас.

Съществото разкъса хората, които нямаха време, дори да се опитат да избягат. След това застана, отново на рамото на собственика си и се усмихна кърваво, а той се завъртя. Пред него седеше друг човек, облечен със същата дълга черна мантия с качулка.

–Не са "гадини", а прокълнати души.

–Все са противни.-подпрелият каза с погнуса, като погледна нещото, извисило се на рамото на другият, след което се огледа.-Това ли са всички хора в района?-изчака отговор, но другият не му даде такъв, за това той продължи.-Е, щом е така, няма нужда да сме срамежливи.-закачката си личеше в тона му, но за да подсили ефекта, той свали качулката си и намигна игриво.

Непознатият представляваше младо момче с руса коса, която беше рошава и дълга. В цвета си съчтаваше всякакви нюанси на жълто и златисто и дори малко оранжево.Изглеждаше сякаш в косата си имаше слънчеви лъчи това го правеше много привлекателен на външен вид.

Бодрото момче седеше все така подпряно и се усмихваше чаровно. Другият човек изчака малко, но след това и той свали качулката си. Беше момиче с дълга, черна коса, която беше прибрала на небрежна плитка и преметнала през дясната си страна. За разлика от момчето, очите й бяха студени и негостоприемни. Погледна съществото, подпряло се на рамото си. Вдигна ръката си и с пръсти го поведе към димът около нея. Прокълната душа се скри в него, а след секунда всичко изчезна.

–Донесе ли, каквото те помолих?- директно попита тя.

–Определено ме посрещаш мило.-момчето й отвърна саркастично, след което замълча за момент, бръкна под манията си и извади една тънка папка.-Това е информацията, която поиска. Не знам как го правиш, но се оказа права. Наистина проверяват училището за заразени и следят някои отличаващи се заподозрени.-той й подаде папката, след което продължи да говори.-Това обаче, мога да се обзаложа, не го очаква освен че проверяват, са сложили и свой шпиони.

Момичето разглеждаше листа със заподозрени, но щом чу последното му изречение надигна рязко главата си и попита:

–Шпиони?

–Да, от всеки випуск по един. В твоя е Алек Доуел. Баща му работи в бюрото за разследване, доста бедно подбиране, ако питаш мен. А, забравих да ти кажа още нещо. Напоследък малки групички от заразени се разхождат. Смята се, че принадлежат към Poison. Аматьори с жалки сили. Само обикалят и избиват хора, а както каза, един поднесен ордьовър трудно ще се устои.

–Жалки сили?-момичето се заинтересува и сметна, че е по-добре да знае, с какво разполага потенциалната заплаха.

–Повечето са млади или слаби, за това силите им са прости неща. Четене на мисли, контрол над човешкото тяло, нищо специално.-обясни й безгрижно той, докато размахва с ръце.

–Може да не са специални, но не са безполезни.

Момчето се изкикоти, след което щракна с пръсти и дланта му се подпали. Надигна вежда и се ухили дяволито, след което заяви надменно:

–Могат ли да изпепелят човек? Не. Съответно са безполезни.

Момичето не отрази коментара му, нито отговори, просто сложи качулката си и се обърна, като явно имаше намерение да си тръгне, но момчето я спря, като я хвана за рамото и я дръпна, към себе си. Свали качулката й и се наведе.

–Винаги можеш да се присъединиш към организацията, Дарк. Превзе цял град, по-сила можеш да се мериш с главноко-мандващите, веднага ще те приемат.- той прошепна в ухото й.

–Отказвам. Спри да ме наричаш Дарк и ако искаш, не си длъжен да ми помагаш.-в отговор тя се сопна грубо и го изблъска.

–О, и аз си имам свои интереси и изгоди, Дарк.- русокосото момче й отговори с лукав тон, като нарочно натърти на последната дума. Това я накара да се намръщи, но интереса и надделя и Дарк повдигна въпросително вежда. Той не изчака въпросът й и отговори директно.-Просто и аз, като теб, вярвам, че ние сме по-висшия вид с причина-да защитаваме.

Момичето не отговори, но преди дори да помисли, какво да каже, той сложи качулката си и тръгна по улицата, в противоположната посока. Дарк седя и се взира в него няколко секунди, след което сложи своята качулка и си тръгна. Навън нямаше никой, а единственото нещо, което се движеше бяха те, две сенки в тъмнината.