Бяха минали два дни откакто Ерис изчезна. Лин плака няколко часа, но след това надигна глава. Не можеше да се преструва, че нищо не се е случило. Събра целия си кураж и изтри сълзите от лицето си. Отиде при Алек. Загърби всичките си принципи, загърби всичко, от което имаше нужда. Остави това което бе, като спомен на стълбището пред училището.

Помоли го да остане у тях, което беше доста добра тактика. Не беше уплашена, нито наранена, не се чувстваше объркана, беше решена да разбере, колкото може повече, да намери Ерис и да й помогне, както може. Никога не е заемала страни, винаги искаше да знае и да може да погледне от двете страни. Сега беше различно, имаше само една страна, тази на приятелката й, а тя смяташе да заеме само нея. Алек я прие с цел семейството му да се грижи за нея, докато се възстанови от травмата след случилото се, за да може да бъде разпитана. Лин не беше пострадала, нито физически, нито психически, въпреки че тя знаеше как смятат, че не е с всичкия си. Това не я притесняваше, беше нейно предимство.

Заради помощта, която Алек оказваше на баща си с разследването, нямаше време за училище, бяха предложили на Лин да се присъедини ако смята, че това би помогнало на възстановяването й. Тя не отказа, достъпа на информация реално щеше да е по-голям, но ограничен, а тя нямаше нужда от ограничения. Всяка сутрин излизаше с пълна раница, за да отиде на училище. Подминаваше сградата и вървеше към стария си апартамент, който бе превърнала в личната си стая за разследване. Беше оставила лаптопа си там, а от този на господин Коуел, беше свалила всички файлове и запазила на своя, тези които бе сметнала за полезни. Прекарваше часове, четейки и търсейки нещо, което може да й послужи. Не намираше никакви следи, само бледи отпечатъци.

Беше проучила за различните организации, но дори тази информация беше минимална. Предполагаше, че в бюрото за разследване ще има неограничена информация, но колкото повече четеше, се убеждаваше, че не е така. Някой неща бяха несвързани, а други си личеше, че са покрити или спестени. Определено системата не работеше, както смяташе. В бюрото им даваха една подбрана информация, като отделено парче на пъзел с нужното в него. Информацията не беше малка, но едно парче, не беше целият нареден пъзел. Лин се затрудняваше, но се опитваше сама да подреди липсващите късчета.

За сега знаеше, че се предполага съществуването на две организации. Едната я наричаха "Фаталната" или "Отровната". Не знаеше точно името й, но винаги я споменаваха с един от тези прякори. Изпращаше малки групички, които да ловуват. Ерис винаги й е говорила с метафори, но в тях имаше голям смисъл. Главно използваше примера с овцете и вълка. Лин се опитваше да копира мисленето й, за да може да вникне в картинката. Смяташе, че трябва да мисли като заразен, за да успее да разгадае нещата. Вероятно тези групички, са като жертвеното агне или с други думи, примамката. Изпращаха ги за да привлекат вниманието на останалите заразени и изтребителите. Примамват ги на едно място и след това ги изтребват до един.

Бюрото за разследване не мислеше така и търсеше някаква друга причина за нападенията сред бял ден, но Лин беше убедена в тази територия. Знаеше, че заразените пазят териториите си, и че не приемат нарушители. Не знаеше ранковете им на сила, нито колко голяма може да е, но енергията която усещаше от Ерис и се струваше огромна. Освен, че беше някак тъмна и заплашителна, беше и тежка. Когато черният дим я заобикаляше, а онези същества обграждаха, тя не се почувства като притиснато животно. В такъв момент, животните изпитваха паника и гняв, това бе мига, в който нападаха. Тогава беше различно, все едно пред нея седеше огромна вълна, която щеше да я залее всеки момент. Това не беше черен дим, а море. Почувства се в безизходица, не можеше да се завърти или помръдне. А огромната вълна идваше към нея, с цялата си мощ. Лин не беше животно притиснато в ъгъла, а удавник. И независимо това ужасно чувство на безсилие, тя се изпълни с адреналин. Не се страхуваше, смъртта нямаше власт над нея, защото това беше Ерис. Приятелката й и тя за момент не се поколеба, а вълната мина през нея.

Обичта на Ерис се бе доказала, ценеше я и за това Лин нямаше да й позволи да се скита сама. Търсеше повече снимки, отколкото излишна информация. Вече не искаше да знае, само да я намери. Помнеше доста ясно черните мантии, с които бяха облечени. Търсеше снимки, но те я отведоха към друга организация, за която нямаше никаква информация. Наричаха ги немъртви или призраци, но само това откри. Явно тези са прекалено големи риби, за червейчетата- инспекторите.

Инспекторите бяха малки пионки на голямата шахматна дъска, но не бяха безсилни. И те криеха своите опасности. Искаха да я разпитват, а тя отлагаше въпросния разпит два дена по ред, като прекарваше цяла нощ и сутрин в стария си апартамент, но през останалото време, беше принудена да е с Алек и баща му. Предпочиташе да са само двамата, на него имаше повече доверие, от колкото на баща му, въпреки че не му казваше всичко. Ерис го подозираше в нещо, не знаеше в какво, но знаеше, че тя никога не греши и това й беше достатъчно. Днес беше третия ден и вече се беше насочила към втората организация. Тази, която ги нападна трябваше да е "Фаталната", което значеше, че тя си е заминала с другата. Информацията там беше оскъдна, но може би след разпита в бюрото за разследване, щеше да намери повече или поне, щеше да потърси.

Взе раницата си й я напълни с празни листи в случай, че някой реши да я провери. Винаги смяташе Ерис за параноясала, но сега я разбираше. Беше просто допълнителни мерки за сигурност.

Излезе и започна да тича, за да не закъснее. Мина през училището и му хвърли бегъл поглед. Всеки път, когато затвореше очите си, се връщаше отново там. Виждаше всичко наново, но сега нямаше време да изживява онзи момента. Лин си пое дъх и продължи да бяга, докато не стигна квартала на Алек. Тъй като, баща му работеше за правителството , живееха в голяма къща, която бе разположена в един от най-сигурните райони или с други думи-най-наблюдаваните. Имаше камери или охрана, на всеки пет метра. Тя намали крачка и започна да върви бавно и внимателно, като се опитваше да стабилизира дишането си и да не изглежда все едно е пробягала триста метра.

Стигна в къщата и понечи да отвори вратата, но някой дръпна дръжката преди нея. Беше Алек, усмихна й се чаровно и я пусна да мине. Лин харесваше усмивката му, но не вярваше на очите му. Не бяха като на Ерис, никога не издаваха чувствата му.

– Баща ми е вътре, каза да си облечеш някоя рокля, днес е разпита в бюрото, нали си готова?-каза нежно и преметна един от кичурите й зад ухото. Бритонът й имаше своя воля и никога не седеше, както тя иска.

– Благодаря и веднага.-Лин отговори свенливо.

"Рокля? Искат да се наглася. Вярно, че ще ме разпитват в огромна сграда, пълна с хора в костюми, но едва ли ще ме представят на всеки.Нещо не е наред тук."

Лин се качи в стаята, която бяха отделили за нея. Нямаше почти нищо, освен едно легло, празна ракла, пусто бюро и сакът й. Не беше разопаковала нищо. Нямаше намерение да остава много, беше временно място. Веднага щом намереше следа, щеше да тръгне след Ерис.

Извади една синя рокля до коляното и накъдри косата си. Върза се на опашка и порови малко в сака си. Извади едно колие, което имаше пентаграма. Много хора го свързваха със сатанизъм, за това имаше един период, в който я бяха обявили и за вещица. Истината беше, че това представлява езически символ за защита. Лин винаги го носеше, когато се чувстваше в опасност. Даваше й кураж, разчиташе да я предпази от собствения и страх, защото няма нищо по-пагубно, от това очите ти да се изпълнят със уплаха, а коленете ти да треперят. Страхът означаваше смърт. Имаше нужда от смелост, за това го сложи независимо, че не ходеше на роклята й.

"Помни Лин, мъртвите се плашат, те са страхливите. Живите са безстрашни, те са смелите. Ти си жива, ти си тук и ти не си ходещ мъртвец!"

Момичето си пое дълбоко въздух и излезе, като слезе по стълбите. На входа я чакаше Алек. Носеше черен костюм и бе вдигнал косата си. Изглеждаше представително и внушително, това й хареса. Усмихна му се и спря при него. Той хвана ръката й и я погледна с големите си очи.

– Изглеждаш великолепно. Роклята седи чудесно..само...-той се вгледа в шията й като присви очи.-Само махни тази огърлица, не, чакай, аз ще ти помогна.

Алек я пусна и протегна ръце, за да махне колието й. Въобще не пасваше на външния й вид. Изглеждаше толкова елегантна, а този талисман бе груб и твърд. Кожата й бе нежна, а на нея висеше, нещо грозно и грапаво. Лин щеше да е много по-хубава без него, но в мига, когато ръцете му я доближиха, тя се дръпна и го отблъсна назад. Алек я погледна учудено, но когато срещна очите й сведе поглед надолу. Защо беше толкова гневна? Искаше да й помогне да изглежда красива, не бе сторил нищо лошо

– Извинявам се, Лин...Защо си бясна, какво значение има тази огърлица?-той не я разбираше.

– Важна е за мен, това е достатъчно. Не ме интересува, че не изглеждам красива. Не искам да изглеждам красива.-тя не повиши тон, говореше спокойно и смекчено, но имаше някаква непоколебимост в погледа й.

Той съжали и сведе поглед. Не искаше да я ядосва., а знаеше, че я болеше. Мислеше, че тя страда тихо, а не знаеше как да й помогне.

– Лин, последното нещо, което искам е да те нараня. Извинявай. И не е нужно да си красива, достатъчно е да..да си себе си.-той събра цялата си смелост и я погледна в очите.

Притеснението в погледа на Алек си личеше. Лин го виждаше. Колебаеше се, страхуваше се и тя го знаеше. Изглеждаше толкова крехък, толкова невинен... Искаше да го прегърне, но само хвана ръката му. Погали го с палеца си и му се усмихна топло. Не харесваше съжалението в очите му, но оценяваше желанието да й помогне. Може би....може би той я обичаше, но в този свят нямаше място за любов.

И въпреки това момента беше специален, Алек се приближи, а дишането му стана още по-тежко. Лин знаеше, какво иска да направи, но не помръдна. От части и тя го искаше, ако можеше да остане и да се престори, че съществува само този момент. Затвори очи, а той се приближи. Устните му докоснаха нейните. Бяха меки, а целувката беше нежна. Липсваше й страст, но имаше някаква невинност и искреност в нея, а на Лин това й беше достатъчно. Притисна очите си, не искаше момента да свършва. Тук, сега, тя беше обикновено влюбено момиче.

Това обаче продължи за секунди. Всичко беше прекрасно, докато не видя Ерис в съзнанието си. Седеше и я гледаше с дълбоките си зелени очи. Изглеждаха като някаква гора, мистериозни, пълни с тайни и живот. Гарваново черната й коса се вееше зад нея и беше все така дълга. Беше толкова красива, но имаше нещо тъжно в изражението й. Тя протегна ръка.

– Чакам те.

Лин отвори очи и се отдръпна от Алек, който беше жаден за още. Понечи да се наведе отново към нея, но тя го спря с ръката си. Не каза нищо, само погали лицето му и излезе. Отпред я чакаше баща му в черната си кола, с която ходеше всяка сутрин, със сина си на работа. Тя се качи отзад, а Алек дойде след нея и седна отпред.

– Забавихте се.-тонът на инспектора беше подозрителен.

Никой не отговори. Седяха няколко минути в неловка тишина, след което колата тръгна. По пътя Лин гледаше през прозореца и забеляза още три коли зад тях. Би трябвало всички да са на работа, никой не ходи в три на обяд. Нещо не беше както трябва, тя се вгледа в колите, но не успя да види нищо заради затъмнените стъкла и преди да се усети, вече бяха спрели. Алек й отвори вратата, а баща му поведе пътя. Тя се обърна, като се опита да хвърли последен поглед над другите коли, но някой хвана ръката й и я задърпа напред.

Колите изчезнаха от съзнанието на Лин и тя се концентрира, като погледна напред съсредоточено. Оглеждаше всичко, не искаше да пропусне никой детайл. Хората, ранковете им, стаите, в които влизаха. Всичко беше от значение.

– Алек, изчакай във фоайето .-тонът на баща му беше студен и сериозен.

– Защо не мога да дойда и аз?-той запротестира и прозвуча като малко дете, но баща му дигна ръката си във въздуха и поклати глава.

Господин Доуел хвана Лин за китката и я задърпа към асансьора. Те влязоха и той натисна някое копче, но тя не успя да види кое, за това започна да брои етажите. На всеки един пишеше нещо. "Склад", "Кафетерия", "Електрона зала", "Отворени случаи", "Разпит", "Експерименти". Имаше седем етажа, а на последният не пишеше нищо. Те подминаха „Разпит" ,при което Лин усети странно чувство на опасност. Мъжът я стрелна с поглед, за да проследи очите й, но тя сведе бързо главата си надолу и започна да си играе с пръстите си.

"Тук става нещо. Най-секретните са експериментите. Не ги провеждат тук, поне според докладите, съхранява се само информация в бюрата за разследване. Никаква цялостна картина, само парчета от пъзела.И въпреки това, какво има на последния етаж и защо ме водят там?"

Асансьора спря и инспектора излезе, като тя го последва. Подминаха няколко врати и влязоха в последната в коридора. Той погледна часа преди да се обърне към нея.

– Добре, на време сме.-звучеше приветливо, което пробуди подозрението в нея още повече. Той извади една кърпичка от джоба си и й я подаде.- Позволи ми да ти я сложа. Тук все пак има секретна информация, не мога да позволя на цивилни да видят всичко. Надявам се, нямаш против?-звучеше, като въпрос, но тя знаеше, че няма избор.

Чувстваше се като приклещена овца, обградена от вълци, но не се страхуваше. Хвана с ръка талисмана си и плъзна палеца си по него. Имаше нужда от целия си кураж. Нещо не беше наред тук и тя го знаеше, но не можеше да се страхува. Нямаше да си го позволи.

Лин кимна и затвори очи, като бащата на Алек уви кърпичката около главата й. Отвори вратата и я хвана за китката, като я поведе напред. Момичето не виждаше нищо, но чуваше как обувките й се удрят в пода. Беше коридор. Знаеше, че няма да съзре през кърпичката нищо, но се опита да използва другите си сетива, за да има поне някаква ориентация. Не чуваше нищо друго, не намирисваше нищо, но усещаше болка. Доуел я стискаше с всичка сила за китката.

"Не ме държи, за да ме заведе някъде. Работата му е да се погрижи да не избягам. Това не е добре."

Тя спря и изведнъж не усещаше болка в ръката си. Смъкна лентата от очите си. Беше в огледална стая с един стол по средата. Беше чисто. Прекалено чисто и въпреки това миришеше на кръв. Кръв и много препарат. Лин усети миризмата и усети потта, която се стичаше по нея. Това беше страхът, колебанието, ужасът. Обземаха я, но тя се втренчи в отражението си, което се показваше на огледалото пред нея. Изглеждаше безстрашна.

– Госпожице Лин, чувате ли ме?-гласът беше сериозен и сякаш се чу, от нищото, но Лин го позна. Беше бащата на Алек, или поне й напомняше на него.

– Да.

– Добре, радвам се, сега нека започваме.

Настъпи малка тишина, при което Лин се възползва и стисна пентаграмата в юмрука си с всичка сила и зачака.

***

Алек чакаше вече двадесет минути, но търпението не беше неговата сила, за това стана и се качи по стълбите. На някой от етажите го спираха, но той просто се представяше, като сина на един от главните инспектори-Доуел. Беше привилегия, от която смяташе да се възползва, колкото може повече. Не му беше позволено да се качва след третия етаж, но никой освен той и баща му не знаеше това, а на хората никога не им трябваше цялата истина. Достатъчно беше и едно влиятелно име.

Момчето провери всеки етаж, всяка стая докато не стигна седмия. Беше интересен етаж. Тих и изоставен. Не се виждаха хора, нито машини за напитки. Плашеше го, но не можеше да седи на едно място, а нямаше как да слезе отново и да чака. Отвори първата врата, но гледката го шокира. Беше Сам, приятелят му. Бяха израснали заедно, прекарали години заедно, ходеха на училище заедно. Никога не е очаквал да го намери тук. Оставен на огледалния под с разрязано гърло.

Момчето падна на колене до приятелят си, а очите му се затвориха. Болеше да го гледа така. Обгърна го с ръцете си и започна да хлипа над трупа му. Толкова години заедно, не беше най-чудесният приятел, но беше най-истинският му.

"Защо? Защо? Защо?! Защо?!!"

Мислите му бяха хаос и единственото нещо, което се разбираше беше въпросът „защо". Сълзите му се сипеха и падаха, върху още отворените очи на Сам. Почти изглеждаше сякаш и двамата плачеха, но сълзите бяха само на Алек, въпреки че страданието бе взаимно.

– Какво си направил за да заслужиш това? Нищо! Стана свидетел на нападението в училище, но това е. Не си имал контакт със заразен, не си заразен, ти...-Алек хленчеше и крещеше, докато не осъзна, какво говори и не млъкна.

Очите му се разшириха и изпълниха отново със сълзи, но той не издаде и звук. Вгледа се в собственото си отражението на огледалото. Изглеждаше слаб, изглеждаше безпомощен, но очите му бяха пълни с гняв. Той стана и пусна Сам на земята, като се затича отново към вратата й изкрещя:

– Лин!

***

– Сега ще ви зададен няколко въпроси, моля настанете се удобно.

Лин погледна стола и не помръдна. Седя неподвижно обърната към него, след което отново се обърна напред и се втренчи в отражението си.

– Така да бъде... Какви бяха отношенията ви с въпросния заразен, представящ се като Ерис Нигел.

– Познати. Ходихме заедно на училище, бяхме в различни класове, това е.-беше тренирала в огледалото стотици пъти. Сега не беше различно. Отново седеше пред отражението си и лъжеше себе си в очите.

– Тогава защо ви спаси? Защо бяхте на едно и също място заедно?-гласът стана настоятелен, но остана спокоен.

– Последния ден се скарахме. Говореше против Алек, той ми е приятел, а тя не. Нямаше право. По време на училище дойде да ми се извинява. Дружеше само с мен, с нея нямахме много приятели, не мисля, че можеше да си позволи да ме изгуби, това е.-Лин говореше монотонно и сериозно, като не мигаше.Отговаряше веднага, което беше добре, изглеждаше все едно говори истината, дори и да не беше така.

– Защо ви спаси? Моля отговорете.

Лин замълча и не отговори. Преглътна и си пое глътка въздух, като се опита да го направи възможно най-безшумно. Премести погледа си към огледалото и отговори.

– Не ме спаси. Просто моят ред не дойде....Тя..тя беше заразена..Хищника, а аз жертвата. Късмет е, че оцелях.-драматизираше, но звучеше убедително. Искаше да се усмихне, звучеше толкова достоверно. Гордееше се от себе си.

– Имаше ли някой друг, освен групата заразени, Ерис, учениците в безсъзнание и вие?-монотонното им говорене се промени. Сега бяха не само настоятелни, но и говореха с по-висок тембър. Това я притесни, но тя не го показа.

– Не.-Лин отговори директно.

– Благодаря ви, това е.

Гласът изчезна и тя остана сама в стаята.

"Това ли беше? Не искат ли да знаят още? Невинна ли съм? Виновна ли съм? Заблудих ли ги?...Искам да си ходя.."

Вратата се отвори и двама мъже влязоха. Бяха високи и едри, приличаха на охраната, която беше видяла долу на входа, но тези имаха белези по лицата си и желание за смърт в очите си. Лин се уплаши и отстъпи назад, като хвана колието си.

Изневиделица Алек влезе в стаята и блъсна единия, но другият вече я беше хванал за едната ръка. Момчето искаше да й каже нещо, но тя го изпревари.Откъсна колието си и го хвърли напред, вместо да хване ръката му.

– Дай го на Ерис!-Лин изпищя, но преди да успее да каже още нещо, едрата ръка на човека зад нея, запуши устата й, но Алек успя да хване талисмана.