Двама огромни мъже държаха Алек за ръцете и го влачеха по коридора, който водеше към изхода на огледалната стая. Той беше полудял. Мяташе с ръцете си, краката си, опитваше се да се съпротивлява с всичката сила останала в него. Крещеше името й, което сега звучеше, като проклятие. Лин, красивата лилия, увехнала в разцвета си. Беше нежна като такава, но и специална. Израснала над средата на унищожено и изгорено поле, в разгара на война. Единствения лъч светлина, изгаснал преди времето си, недочакал зимата.

Подивялото от скръб момче бе загубило най-добрият си приятел и цветето в сърцето си. Нищо не бе останало освен съжаление, болка и гняв. Крещеше, мяташе се, приличаше на див звяр, неспособен да бъде опитомен. Двамата мъже го държаха здраво, но той не спираше да се съпротивлява. Високият чернокос мъж го наблюдаваше с възхищение и се забавляваше искрено. Защо не? Какви невероятни същества са хората. Сложно устроени с най-простия механизъм. Бутнеш ли един техен нерв се получава ефекта на доминото. След болката следва гнева, след него е лудостта, хаоса, забвението и накрая чака смъртта. Каква интересна редичка и всяко паднало парче, бута следващото.

Страданието остана, но болката изчезна. Като сянка се намести само гнева, за това приличаше на диво животно притиснато в ъгъла. Той го знаеше, и частица в него скърбеше и за това. Чувстваше се омърсен, все едно заразата е проникнала и в него. Не беше, но определено имаше такова усещане. Сега знаеше, какви са. Знаеше, от какво са направени и какво е да си като тях. Поредната трагедия, сътворена от този свят.

***

Алек се събуди в непознато легло. Вратът го болеше и той го разтри с пръсти, като усети рана на него. Вероятно са му инжектирали приспивателно. Опита се да се размърда, но ужасната болка се плъзна и по тялото му и той започна да вика в агония. Вратата се отвори и в стаята нахлу баща му, с притеснено изражение и пот по лицето. След него влезе един от едрите мъже, които го държаха за ръцете. Този имаше странен белег на лицето и тъмна кожа. Не го харесваше. Алек се намръщи и опита да се изправи отново, но не можеше да движи лявата си ръка, а дясната му трепереше от болка. Стискаше зъби и не спираше да опитва, като потискаше стоновете. Нямаше да го чуят да крещи от болка. Не и те.

– Акек, моля те, не се движи. Нарани се много и с това приспивателно, организма ти едва го понася. Успокой се, за бога!-баща му говореше бързо и се опитваше да направи нещо, като държеше ръцете си вдигнати, но не посмя дори да го докосне.

Момчето игнорира хората и продължи с опитите си, докато не чу познат смях. Беше същият мъж, отнел му всичко. Висок с красиви, но и студени, черти. Мразеше го. Спря и го погледна с цялата злоба, която таеше в себе си. Искаше да го нарани, да си отмъсти, да напълни дупката в сърцето си с кръвта му.

– О, какви хубави очи. Сякаш ме проклинат, за дето откъснах малката лилия. Жаждата за мъст, винаги е изглеждала добре в очите на хората.-седеше и се подхилваше самодоволно, докато очите му шареха по тялото на раненото момче.-Обичам тези очи, знаеш ли кой ги носи? Заразените.-тонът му беше студен, а очите му бяха ледени и втренчени право в неговите.

Ужаса се впи в Алек и цялото му тяло изтръпна от чутото. Мразеше го, но беше прав. Беше се превърнал в диво животно, в чудовище. Той не е такъв, той е човек. Не биваше да мрази, да иска нечия смърт беше непростимо. Но желанието беше реално.

"В какво се превърнах, аз не съм това! Аз не съм кръвожаден, не съм отмъстителен... Не, не мога да оставя нещата така, той е врага. Този мъж ми отне всичко, нея, Сам...човечността ми. Искам си ги обратно! Искам да си отмъстя, искам да остана човек...Аз съм луд, вероятно заразен, позволих на сърцето ми да потъмнее в омраза, но как може да ме виниш. Нали те направиха дупката, в която да се побере! Искам мир, но искам и кръвта му."

– Той защо е тук?!-момчето се опитваше, да се задържи с всички сили, на треперещата си ръка, като отвърна на втренчения му поглед и забрави мислите си изпълнени с несигурност.

– За да ти кажа, кой е лошия тук.-той му отговори и прозвуча, като съскането на змия, примамливо, загадъчно и отровно.

Бащата на Алек го стрелна с поглед, в който се четеше несъгласие, но след това издиша тежко и погледна жално сина си. Взе лицето му в шепите си и се вгледа в него. Приличаха си, имаха сходни черти, но годините винаги обръщаха нещата. И въпреки това, бяха една кръв, а господин Доуел го обичаше. Единственият му син, станал жертва на всичко това, видял грозния свят. Болеше го. Не искаше да го покаже, но една сълза падна от лявото му око, само една, но достатъчна.

– Съжалявам, съжалявам, не исках да си потърпевш на всичко това, не исках да страдаш...-той се разкайваше и си личеше в треперещия му глас, но Алек не потрепна, нито се трогна.

Синът му дръпна ръцете на баща си, от лицето си и го погледна със непоносимост. Беше баща му и той го обичаше, но знаеше, че той има нещо общо. Той я доведе, той прие тя да живее в дома им. Изучаваше я, наблюдаваше я, използваше я. Непростимо, не можеше да го забрави. Държеше на него, кръв от неговата кръв, но сърцата им бяха различни, както и желанията им.

– Няма значение, какво си искал. Случи се, позволи го!-беше ядосан, повиши тон и му се изрепчи, никога до сега не го беше правил.

Баща му се стресна и учуди от постъпката на Алек, като отстъпи назад. Не знаеше, какво да каже, отвори устата си и понечи да започне изречение, но думите му се оплетоха, още преди да ги изрече и той остана безмълвен. Чернокосият мъж се разсмя и седна на крака на Алек, при което той го изгледа с злоба, но това не го подразни.

– Оставете ни сами в стаята, искам да си поговоря с този младеж.-извика силно и се усмихна весело, определено намираше всичко това за забавно, имаше особено чувство за хумор. Алек се намръщи при чутото, но в негова изненада всички веднага се подчиниха, дори баща му, който беше всеобщо уважаван инспектор. Не знаеше, какво става, за това забрави гнева си и просто се огледа объркано. Мъжът го забеляза и се подсмихна.-Виж момче, забавен си ми, за това ще ти разясня малко истина за света, ако пожелаеш. Баща ти явно няма да го направи. Може би предпочита да живееш със затворени очи, в една красива илюзия, но грозотата в реалността, е далеч по-интересна...-той замълча за момент и се приближи към него, като го погледна с кафяво-черните си очи.-Искаш ли да видиш или ти е удобно да си сляп?

Колебанието навлезе в разсъдъка на Алек и той не знаеше как да отговори, това беше мъжът, който мразеше. Убиецът на Лин, вероятно и на Сам. Искаше да го види как страда, но това беше вярно. Баща му го лъжеше, а истината току що протягаше ръка към него.

– Искам да знам. Кажи ми.-той настоя и се изрепчи насреща, като също се приближи към младият мъж.

– Леле, какъв дух. Да не съжаляваш после..ъ..как беше името ти?-стана му неловко и се почеса зад ухото, не беше сигурен, дали дори го знаеше.

– Алек, Алек Доуел.-отговори му надменно.

– Аз съм Маркъс, имал съм и по-приятни срещи, но тази поне е интересна..-каза по-скоро на себе си и се засмя, след което продължи.-Така де, Алек, един инспектор е нищо, пред един изтребител, а аз съм такъв. Работата ми е да отстраня всяка буболечка и всеки грижещ се за оцеляването й. Съжалявам за приятелката ти, беше хубава, но беше корумпирана. Може би не тя, но сърцето й беше. Помагаше на Ерис, на заразен. Беше опасна и се наложи да умре, но според теб...тя виновна ли е?-говореше омайно и бавно, като всяка една негова дума попиваше в съзнанието на момчето.

– Естествено, че не!-Алек изкрещя възбудено и се намръщи, но Макър вдигна ръката си и той се успокои, след което запази тишина и прекрати с протеста си.

– Съгласен съм, не беше. Виновна е Ерис. Подмамила я е, те така правят. Преструват се на хора, сприятеляват се с теб и после те унищожават. Избират бавно жертвите си, подбират ги. Въвлякла е момичето и е отнела човечността й. Не е първият човек, с който го прави.-Алек го прекъсна, като се опита да възрази, но Маркъс само се усмихна и надигна вежда.-Какво не ми ли вярваш? Тя ни излъга, използва те за информация. Не се интересуваше от теб. Ерис я е измамила, момичето излъга за нея, отказа се от правилния път, аз просто я спрях от пропадане...-той замълча за момент и се огледа.-Онази огърлица, пазиш ли я?

– Естествено, че да! Лин ми я даде, за да..-той замълча и се замисли, като се загледа в ръцете си.-Искаше да я дам на Ерис. Какво да правя с нея?

– Послушай Лин, върни й я, но с нея донеси и отмъщението си.-Маркъс му прошепна, след което се изправи и излезе от стаята.

Момчето остана само, обгърнато от тишина, насаме с мислите си и гнева си. Чу стъпки, изглежда хората пред вратата си тръгваха. По-добре, не искаше да вижда баща си, да не му каже всичко това? Да го разбира от убиец, но дали беше убиец? В очите на Алек, беше и спасител. Изпратен да избави обществото от всяка вредна гадина, от заразените, от Ерис. Мразеше го, но искаше да е като него.

***

Телефонът позвъня и Кай се протегна, но се разсея от съобщението, което бе получил от пощата, след срещата си с Драк. Определено му беше антипатична, но беше ключът към това място. Бяха разпространили организацията и оплели паяжините си във всеки ъгъл. Като перфектната мрежа, станеше ли нещо, стигаше до тях. Всеки звук, всеки шепот, вибрираше по копринените нишки и те чуваха всичко. Имаха къртици навсякъде и достъп до безгранична информация. Градът й принадлежеше, но сега управляваха те. Чувстваше се добре и поне, за това се радваше. Сега имаше и власт, и контрол, над цял град.

– Доклади, тук. Задачи от организацията, на лице. Изтекла информация, получена.-Кай често си говореше сам, така се ориентираше по-лесно и се чувстваше по-организирано.-Мисля, че това е всичко, остана само...Какво е това?

Той замлъкна и извади един черен плик. Не ги харесваше. Винаги носеха смърт. Или някой беше умрял, или някой трябваше да умре.

Главно-командващият преглътна тежко и отвори плика. Не пишеше нещо особено, само няколко имена, местоположение, причина на смъртта и няколко допълнителни детайли. Бяха ученици, отстранени от изтребителите.

"Защо им е на изтребители да убиват деца? Не пише да са регистрирани в някоя организация, нито имената им са ми познати. Ако бяха заразени, щяха да имат и прякори, втори имена, тези тук са нормални хора. И все пак, какво общо има това с организацията, че и с мен?"

Кай се обърка, за това препрочете писмото. Изпускаше нещо. Беше добър детектив и имаше добра интуиция, за почти всичко. Вярваше на нея, повече от всичките си сетива, взети заедно. Той потърси нещо общо, винаги се започваше от това, но накрая успя да намери само училището. Името му беше познато.

"Някой беше на мисия там. Ще е била доста странна, в местно училище. Както и да е, кой беше.."

Размишлява няколко минути и после се сети, но самата мисъл го ужаси. Беше брат му, а именно той няколко месеца се занимаваше само и единствено с Дарк. Това не беше на добре. Притесни се, тъкмо беше дошла при тях, не знаеше как ще реагира, ако познава някой от тях.

Той разтърси главата от мислите си и излезе като на пожар през вратата. Слезе в общата стая, където бяха седнали Лео, Арес и още няколко човека.

– Лео! Ела веднага, имаме черно писмо, за онова училище, в което беше. Обясни ми на момента!-беше бесен и се разкрещя. Тъкмо беше наредил парчетата, нямаше да позволи всичко да се разпръсне.

Брат му се изправи и го погледа объркано, като надигна вежда. Нямаше идея, какво става. Изправи се и понечи да тръгне към него, за да разбере, какво става, но се вцепени на място. Кай го изгледа въпросително, но после се обърна и разбра причината на погледа му. Ерис беше точно зад него, а очите й бяха изсветлели, но имаше нещо опасно в погледа й. Сякаш енергията около нея трепереше. Побиха го тръпки, но не помръдна. Надяваше се да не е чула нищо, но знаеше, че е. Ужасеният гневен поглед я издаваше.

– Какво е черно писмо?!-тя попита през зъби.