Колата излезе от града, но нещо необичайно се случваше. Имаше стотици коли зад тях, а никой не спазваше правилата за движение. Всеки се опитваше да изпревари колата пред себе си, сякаш хората искаха да избягат отчаяно от този град. Алек ги разбираше и той нямаше търпение да напусне мястото. Беше пълно със загубени хора и болезнени спомени, нищо не бе останало за него там.

Единият мъж, който караше колата се ядоса и изруга, а след това натисна газта и изпревари превозните средства пред себе си. Колата непрекъснато завиваше рязко и се движеше по-бързо, от колкото бе позволено.

– Какво става?-попита Алек, който се бе вкопчил в седалката.

– Натоварено движение, а ние бързаме.-отговори му небрежно Маркъс, след което се завъртя към него и се усмихна лукаво.-Какво, не можеш да понесеш малко люшкане?-засмя се подигравателно и се обърна напред.

Момчето на задната седалката, сведе поглед и се изчерви засрамено. Имаше планове да става изтребител, да се изправя, лице в лице, срещу заразените и да ги елиминира, а не можеше да понесе на малко повече скорост. Стисна зъби от гняв и прекара останалия път, опитвайки се да се задържи на едно място, правейки се, че нищо не му пречи.

Щом спряха, Алек погледна през прозореца, но гледката го разочарова. Бяха по средата на нищото в буквалния смисъл. Около тях нямаше и жива душа, а пред очите му беше малка ферма с няколко постройки, намираща се зад планина. Най-високата от сградите беше само на два етажа. Това ли беше мястото, където работеха изтребителите? Нямаше логика. Искаше да попита, но преди да се усети, всички вече бяха излезли от колата и той побърза, за да не изостане. Влязоха в една къща, в която нямаше нищо, освен една врата по средата на стената, разположена под стълбището. Двамата мъже с тях се качиха по стълбището и Алек реши да ги последва. Не знаеше къде е, нито къде отива, за това просто импровизира и тръгна след тях, все едно знаеше на къде се бяха запътили, но Маркъс го хвана за блузата и го издърпа назад.

– Къде си мислиш, че отиваш хлапе?-той се подсмихна и го задърпа.

Той опита да се съпротивлява, но Маркъс беше силен и го държеше здраво за блузата. Момчето въздъхна отчаяно и просто се остави да го завлекат. Той отвори вратата и вътре нямаше стая, нито коридор. Това беше асансьор, замаскиран да изглежда, като стара врата. На Алек му се стори умно и влезе, като започна да разглежда копчетата. Слизаха под земята, но на копчетата нямаше имена на секторите. В бюрото, до всяко пишеше кой етаж, за какво е, освен на седмия. Там всичко беше секретно и забранено, а тук нямаше име на нито едно от копчетата.

– За какво са всички тези етажи?-Алек попита от любопитство.

– Не ти трябва да знаеш. Ще ти кажа на кой етаж трябва да отидеш. Ще седиш там и няма да ходиш на другите. Така работи системата, седиш на предназначеното си място и не мърдаш от тям. Повечето хора тук, са забравили как изглежда слънчева светлина.-Маркъс му отговори и звучеше сериозно, което само притесни Алек още повече.

Двамата излязоха на третия етаж. Беше бял коридор, пълен с врати оцветени в същия цвят. Момчето се ослуша. Не се чуваше нищо, беше тихо, прекалено тихо, сякаш бяха само те двамата на етажа. Маркъс застана до една от вратите, но се спря преди да я отвори и се обърна към Алек.

– Ти стой тук, ей сега се връщам.

Той влезе и затвори вратата. Момчето се опита да надникне, но не видя нищо, а тук в коридора бе гробна тишина. Нямаше дори ехо, беше някак зловещо. Остана сам, заобиколен от празно бяло и стотици врати, които не можеше да отвори. Не искаше да го затворят тук и никога повече да не види светлина, не искаше да живее, като мишка в дупка, под земята.

Маркъс излезе от стаята и му се усмихна приветливо, но независимо колко хубава изглеждаше усмивката му, Алек знаеше, че след нея следва нещо лошо, за това инстинктивно се намръщи в отговор.

– Хайде, уредих нещата, остана само един финален тест. Последвай ме.-подмина го, като се обърна, но не спря да върви и му махна.

Момчето го последва и заедно се качиха в асансьора, а Маркъс натисна някое копче, но той не видя кое. Слязоха на друг етаж, но изглеждаше, точно като предишния. Младият мъж извади от задния си джоб, един лист и го разгъна, а след това влезе в една от вратите. Алек го последва, но не можа да направи повече от две крачки, защото замръзна на прага. В стаята имаше оковано момиче. Около нея стените бяха огледални и в тях бяха забити огромни и тежки окови, които изглеждаха по-големи от главата му. Момичето беше коленичело, а от нея се стичаше пот и кръв. Веднага реагира на шума и надигна погледа си. Имаше кръвожадни, тъмни очи и ги заби, право в тези на Алек. Много не се виждаше от лицето й, понеже русата й коса бе рошава и падаше пред него, но изглеждаше ядосана и измъчена. Не искаше да влезе. Знаеше, какво значат огледалните стаи и не искаше да го преживее отново.

– Маркъс! Какво е това?!-той изкрещя гневно на мъжа, а той го прие, като подсещане и надигна листа в ръцете си.

– Лена Марли, на шестнадесет, заловена на местопрестъплението. Заразена от седем месеца. Убила общо дванадесет човека, представя се, като Карли. Използвана за експерименти и след проява на агресия, е обявена за потенциална заплаха. Наказание-смърт.-той прочете съдържанието и извади един пистолет, който сложи в ръцете на Алек.

Пръстите на Алек едва поеха оръжието и той се разтреперя на мига, в който почуства студения метал. Погледна момичето, а тя му отвърна с жажда за смърт. Приличаше на див звяр, окован и счупен, но не и победен. Това беше реалността. Той и тя. Не заразените и заразените. Единият от тях трябваше да умре. Очакваше го, искаше го, но когато я погледна усети страх. Може да го е желал, но не беше готов за това. Дори да беше заразена, тя беше просто момиче, как се очакваше да отнеме живота й?

– Слушай ме внимателно, Алек. Това момиче е заразено. Винаги е така, те и ние, седим един срещу друг и единственото нещо, което ни свързва, е желанието да отстраним другия. Ти си цивилен, видял прекалено много. Ако си тръгнеш, ще трябва да прережа и твоето гърло.-Маркъс извади ножа си и започна да го върти между пръстите си, като се усмихна лукаво.-Решавай, ти или тя.

Очите на Алек се сведоха отново към пистолета, а след това към нея. Тя продължаваше да го гледа със същата омраза и да диша тежко. Бе ранена и уморена, но не се предаваше.

"Прилича на наранено животно. Отчаяно борещо се да удължи последните си мигове, живеещо единствено на волята и гнева си. Не го приемай, като убийство. Ти не си престъпник, не си убиец. Ти си спасител, а това е милост. Спаси я от мъките й. И без това света вече я е унищожил и побъркал, остава само ти да я довършиш. Избави я от мъките й..."

Тръпки побиха тялото на момчето, когато усети нечия ръка да се отпуска на рамото му. Маркъс го извади от мислите му и се наведе, като прошептна:

– Хайде хлапе. Нали беше пълен с омраза и жажда за мъст? Не искаше ли, именно ти, да затриеш Ерис? Да я накажеш, за дето ти отне Лин. Как очакваш да я убиеш, ако не спираш да им показваш милост. Застреляй кучката и отърви този свят, от един излишен боклук.-той прошепна в ухото му и успя да събуди гнева на момчето.

Алек насочи отново пистолета си и погледна момичето със злоба в очите си. Приготви се и допря оръжието до челото й. Тя надигна глава, но не каза нищо, вероятно знаеше, че е пътник и просто искаше да прекара последните си мигове доблестно. Той дръпна спусъка и не спря да я гледа още няколко секунди, след като тя увисна мъртва. Дори не мигна.

– Това е милост.-той каза на Маркъс, като не откъсваше очи от трупа.

Пусна пистолета на земята и продължи да гледа стичащата се кръв. Маркъс го потупа по рамото.

– Добре дошъл при изтребителите.-каза му и излезе от стаята, като го остави сам със съвестта му.

Представи си Ерис, когато дръпна спусъка. Гледаха еднакво, въпреки че погледа й беше далеч по-миловиден, от този на Ерис. Това, не беше престъпление, а милостта на един убиец. Това, поне си повтаряше Алек.

***

Няколко немъртви се бяха прибрали успешно в сиропиталището и Кай не пропусна да ги извика мигновено при себе си. Последната им мисия беше в Великобритания и имаше успех, а и познаваха тежкото време и дълбоките гори.

– Съжалявам, че ви отпращам, още преди да съм ви посрещнал, но това е спешно. Всички знаете за Дарк и скорошните й действия...-той вървеше и обикаляше в кръг около тях, докато държеше ръцете зад гърба си и наистина наподобяваше някой командир, но в мига, в който му се наложи да я спомене, замръзна на място и понижи гласа си. Прекара няколко секунди в тишина и продължи.-Изглежда...някой вземат пример от постъпката й. Един заразен на север е превзел цял град, точно като нея. Управлявал го е известно време, но сега го обявява публично. Нарича се Зеленият Крал, имаме нужда от такъв съюзник. Отидете и се погрижете да го убедите, така че поне да помисли над предложението.-Кай им заяви деловито и им подаде два куфара.

– Какво има в тези куфари?-попита единият от мъжете.

– Карти, упътвания, малко информация, която е успяла да стигне до нас..също така..отбийте се при Арес преди да заминете.-говореше тихо и бавно, което не беше типично за него. Правеше го, само когато криеше нещо или се задаваше нещо лошо. Двамата мъже се спогледаха, но не казаха нищо и просто взеха куфарите и излязоха.

Слязоха при Арес, който работеше под земята. Беше бърз, но имаше и по-бързи. Беше силен, но имаше и по-силни. Винаги беше по средата, освен при оръжията, там нямаше равен. Можеше да се сражава с всяко едно от тях: лъкове, мечове,, копия, брадви-всичко. След време се научи сам да ги изработва и от тогава, отговаря за това и прекарва повечето си време в подземията.

– Защо се нарича Арес, като друг бог изработва оръжията в гръцката митология, не мислиш ли, че е неподходящо?-първият мъж се обърна към приятеля си.

– Арес твърди, че не печелиш война, като бягаш най-бързо или като удряш най-силно. Печелиш я с умения, а за тях са нужни подходящи оръжия.-той сви рамене и му отговори.

Двамата стигнаха при Арес, който бе зает да кове нещо и не им обърна особено внимание, само ги погледна за момент, почеса се и им посочи един сак. Мъжете го взеха и излязоха.

В куфарите си намериха билети и обикновени дрехи, които облякоха. На летищата проверяваха багажа на всеки, но организацията бе оплела паяжината си и тук, за това се качиха на късен полет, без проблем.

Слязоха в местното летище, а там ги чакаше кола. Беше бяла, а шофьорът потвърди самоличността си и ги качи. Пътуваха половин час, докато не стигнаха покрайнините на град, заобиколен от гори. Някогашното му име бе изтръгнато и на негово място бе поставена табела, на която пишеше „Владенията на Зеления Крал". Колата спря, точно до името и мъжете се спогледаха учудено.

– Няма ли да продължим още? Тук има само гори, градът е зад тях.-оплака се единият, но шофьорът не реагира по никакъв начин.

– Там не влизам. Успех, дано Бог ви е на помощ, там има неща, нереални, дори за нас. Митични създания, а кралят им е чудовище!

Мъжете се спогледаха, но не казаха нищо. Излязоха, взеха си нещата и продължиха пеша. Отвориха саковете. Имаше един лък и две ками. Разпределиха си ги и тръгнаха по пътя. Единият спря и се огледа.

– Нека влезем в гората, тук е прекалено видимо, а ние не сме от този град не знаем, как ще реагират на пристигането ни. Да се покрием, за сега.

Другият кимна в отговор и двамата облякоха мантиите си. Влязоха в горите и повишиха скоростта си на движение. Прелитаха през гората и приличаха на призраци, не за нищо бяха лепнали това име и прякор на организацията им.

Единият спря и се огледа, а другият се обърна рязко.

– Какво има? Нямаме време, да се размотаваме!-шепнеше, но въпреки това тонът му беше рязък и груб.

– Не го ли чу?-той не мърдаше и се ослушваше, но вече не се чуваше нищо.-Мога да се закълна, че чух женски шепот!-говореше силно и другият само се раздразни от този факт.

– Глупости!-той повиши тон, но преди да продължи, усети нещо.

Една жена се появи от тъмнината на нощта и го прегърна отзад. Уви ръцете си около кръста му и след секунди изчезна. Той се обърна рязко и се огледа панически, а другият отстъпи назад. Знаеше, че е чул нещо, сега и приятелят му го знаеше.

– Видя ли?! Казах ти че има нещо, какво беше?!-вече дори не си правеше труда да говори тихо.

– Млъкни! Как какво?-попита го саркастично и се опита да говори тихо, но настоятелно.-Беше врага.

– Не бъди груб.-жената отново се появи и прошепна в ухото му.

Двамата скочиха и извадиха оръжията си. Огледаха се и се приближиха един до друг, като допряха гърбовете си. Няколко жени се показаха измежду дърветата. Всички носеха бели рокли и изглеждаха неземно красиви и прелъстителни. Една от тях пристъпи към тях. Имаше руса коса и дълбоки, сиви очи. Вгледа се в единият мъж, който бе насочил лъка си към нея.

– Търсим Дарк, кой от вас се назовава така?-попита го и ги огледа с любопитство.

Мъжете се спогледаха въпросително, но не свалиха оръжията си.

– Сред нас, няма такъв.-заяви единия, при което жената се усмихна лукаво и го погледна втренчено. Приближи се бавно към него, а той смъкна лъка си и го изпусна на земята. Не можеше да контролира действията си, а в главата му беше само нейния образ. Желаеше я. Падна в краката й, застана на колене и започна да хлипа.

– Какво си ти?!-той изкрещя отчаяно.

– Аз съм тях, те са мен, ние сме самодивите.-изрече го бавно и съблазнително, а след това се усмихна миловидно.

Преди да се усетят, момичетата бяха нападнали и двамата паднаха на земята с прерязани гърла и намушкани ками в гърдите, преди дори да осъзнаят думите й. Русокосата жена щракна с пръст и останалите й поднесоха меч. Тя отсече главите им и изчезна, отново между сенките, заедно със сестрите си.

***

Вървеше плавно по голям, червен килим. Беше голяма зала, пълна с хора, но никой не смееше да я погледне в очите. Тя се спря пред един огромен трон и коленичи. Единствено момчето на него я изучаваше с поглед. Наблюдаваше вълнистата й руса коса, която се вееше зад нея и чародейския й поглед, който изглеждаше фатален.

– Стани Вида.-той й заповяда, като направи жест с ръка, да се надигне.

Тя се подчини и надигна главите, като ги пусна от високо и ги остави да се търкалят на пода. Зад нея се чу притеснително шептене, но тя не му обърна внимание. Те се бояха от нея и винаги седяха зад гърба й със сведен поглед. Не се интересуваше от думите им, изречени от страхливци, те нямаха тежест.

– Господарю, никой от тях не беше Дарк.-тя каза смирено и наведе глава.-Съжалявам, че ви разочароваме.

– Не е ваша вината.-той каза небрежно и наведе глава замислено.-Мислех, че ще дойде...-каза по-скоро на себе си разочаровано и надигна единия си крак на стола, като се подпря отегчено на коляното си.-Явно, ще се наложи да му изпратим покана. Върни главите и им прати писмо!-той заповяда властно, като се надигна, а Вида се наведе грациозно.

– Както заповядате, какво желаете да напиша?

– Искам Дарк и няма да говоря с никой друг, всеки който бъде пратен тук или приближи владенията ми, ще свърши като тези нещастници тук. Доведете ми го! Нека вземе цялата си армия със себе си и ми приготви всичко, което има.-той заповяда и я отпрати с ръка, след което се облегна на трона си и прошепна тихо на себе си.-Дарк, нямам търпение да се видим, и поговорим като крал с крал.