– Радвам се, че приехте позицията, осигуряваме ви достъп до секретна информация относно организацията, надявам се, че няма да допуснете грешките на брат си.-заяви студено гласа от отсрещната линия, а Лео преглътна гневно.

Брат му не беше такъв. Беше сноб, обичаше да е подредено, независимо, че живееше в кочина. Обичаше да командва, независимо, че все не можеше да бъде лидер. Обичаше да седи на мястото си и да прави доклади по цял ден, независимо, че това отнемаше от съня му. Обичаше да е главно-командващ, независимо, че си тръгна и го остави сам.

– Естествено, няма да ви разочаровам.-момчето отвърна възможно най-учтиво, но стискаше юмруци, а пламъци играеха в очите му.

– Радвам се, утре ще ви изпратим копия на всичката информация, която брат ви унищожи и разпределението относно обучението на новодошлите. Довиждане.-линията се прекъсна, а Лео тресна слушалката на телефона.

Напоследък беше нервен. Това не беше неговото място, той не беше главно-командващ. Не можеше да заповядва, нито да е отговорен. Не го биваше в тези неща, можеше да говори и убеждава. Да защитава приятелите си и да изгаря всичко застанало пред пътя му, но това не го правеше лидер. Дойде в организацията заради брат си, а сега беше сам. Мразеше ги, не спираха да натякват грешката на Кай. Изкарваха го толкова жесток и двуличен, отвращаваше го, но може би той просто не можеше да приеме, че брат му е такъв. Обичаше го, не искаше да го приеме за предател, но истината бе друга. Факт бе, че го нямаше и сега всичко се срина на раменете му. Брат му си отиде и сега той трябваше да оправя кашите му. Бяха разменили ролите си, а Лео не можеше да играе командир, въпроса беше, Кай можеше ли да играе друга роля?

***

Изолирана от всички, Ерис седеше на покрива, загубена в мислите си. Имаше толкова много въпроси. Помнеше студеното докосване на стъклото. Помнеше болката и грозното чувство на смъртта. Помнеше как затваря очи, странното беше, че ги отвори на другата сутрин. Нещо се бе случило онзи ден. Не, още от мига, в който призова прокълнатите на мъртвото поле, нещата се объркаха. Душите бяха променени, говореха й.

"„Погълни ни"...Нима го погълнах, какво взех от него? Помня синята светлина, усетих нещо в ръката си, а когато я отворих, го нямаше. Какво беше? Какво откраднах? Не, то ми го даде. Един необикновен подарък, живот."

Миа се покатери на тавана и изскочи зад нея, а Дарк подскочи панически и я погледна ококорено. Момичето се засмя нервно и се настани до нея.

– Извинявай, не исках да те стресна.-тя се извини и усмихна виновно.-Просто знам, че идваш тук, когато имаш нужда да останеш насаме. Мислех, че и на мен ще ми помогне.

"Не идвам тук, за да остана насаме, грешиш. Бягам, от миналото, от духовете в него, от прокълнатите, от теб, от всички, понякога, дори от себе си. Щом и ти си тук, значи и ти се опитваш да избягаш от нещо, но от какво Миа?"-Ерис присви подозрително очи и се втренчи в Миа.

– Ти от какво бягаш?-Ерис полюбопитствува и се вгледа в неспокойните й очи. Миа се шокира от въпроса и бързо премести погледа си.

– А-аз... Не знам, просто всичко се променя.-Миа каза тъжно и сведе глава, като сви очи, за да не заплаче. Не искаше да плаче, пред Дарк. Смяташе я за непоклатима и жестока, щеше да я отблъсне, ако я видеше да плаче. Сълзите бяха слабост, а пред нея не искаше да е слаба. Трябваше да е силна, като нея.

Ерис я гледаше тъжно и не знаеше какво да каже, за да й вдъхне кураж. През повечето време бягаше от нея и не знаеше особено за обстановката, нито за Миа. Не можеше и да утешава хора, а искаше да й помогне. Съвестта й я заболя и съжали за всеки път, когато се криеше от нея. Не успя да измисли нищо, а не искаше да е нахална и да я разпитва директно, за това потърси заобиколен начин.

– Миа, ти от кога си тук, в организацията. Как дойде?-беше чисто любопитство, а и до някъде информацията й бе полезна, но най-важната част бе, че щеше да разсее момичето.

– Дойдох преди четири години, заразена съм от пет. От тогава не съм напускала това място, като втори дом ми е, не, като единствен дом ми е.-тя се разсея и заяви по-спокойно.

"Пет години?! Това е повече и от мен, кой знае през какво е минала...Но по-важното..Не е напускала това място. Никъде ли не са я пращали. Как въобще са я намерили, не изглежда по-голяма от мен. Била е на четиринадесет, когато са я открили. При мен дойдоха стотици пратеника, преди Лео и всичките бяха обучени войници. Миа е била дете, защо им е едно дете?"

– Миа, как те намериха?-Ерис я попита предпазливо, след като се успокои от шока.

– Не знам, поканиха ме. Имах нужда от дом, а съдбата ми ги прати. Беше щастлива случайност и добре, че се случи. Помогнаха ми изключително много, всеки един.-момичето й заяви и се усмихна приветливо.

– Няма случайности Миа.-Дарк й отвърна студено и се вгледа още по-дълбоко в очите й. Нещо не беше наред, а тя искаше да разбере, за това наведе срамежливо глава и я попита директно.-Може ли да ми разкажеш?

– Естествено!-момичето се засмя в отговори и прегърна коленете си, като погледна носталгично в далечината.- Бях на четиринайсет и се лутах цяла година сама. Един ден, при мен се спря непознат с черно наметало. Разказа ми за организация, в която ще ме защитават. Знаеха всичко, за инцидента, който погуби семейството ми, за светкавиците, които пощадиха само мен, но се настаниха във вените ми, знаеха за всичко. Сякаш съдбата ми ги прати за помощ. От тогава съм тук, Арес ме научи да се бия, Лео ми помага с проблемите ми и често ме успокоява, като най-добър приятел ми е. Дори Кай отделяше време, той ме учи да контролирам силите си..Учеше..-Миа направи пауза и стисна зъби, като отново насочи погледа си надолу, но след това изправи гордо главата си и преглътна спомените.-Не знам, какво щях да правя без организацията. Преди тях, нямах почти нищо, а това, с което разполагах, го загубих, дори косата си.-тя каза насмешка и прокара пръсти през кичурите си.

– Косата си?-Ерис я попита и надигна вежда въпросително.

– Да, имах много дълга коса.-Миа каза весело.-Може би, почти колкото твоята.

– Защо не си я пуснеш пак.-момичето й подхвърли, но приятелката й се смути.-Ако искаш можеш да я разнообразиш.-Дарк й предложи, като отчаян опит да се измъкне, но успя да привлече вниманието на Мия.

– Разнообразя?-тя попита объркано, а Ерис й кимна уверено.

– Боядисай я, ако искаш.

Объркано премигна насреща й, но Миа успя да премисли за момент и явно идеята й допадна. Тя скочи върху Дарк и започна да я стиска в прегръдките си, а тя мигновено съжали за малкото човечност, която бе проявила. Въпреки това, вече беше късно. Момичето успя да я убеди и час по-късно, се лутаха из улиците. Ерис се чувстваше странно, но и комфортно. Не обичаше да е сама сред хора, имаш чувство, че заразата е изписана на лицето й. Смущаваше се и се изнервяше, но когато бе с някой, всичко се променяше. Така играеше по-лесно ролята си на нормална, а сега беше, точно както преди, все едно отново обикаляше магазините с Лин.

Носталгията я превзе, но тя разтърси главата си. Не искаше да мисли за това, само щеше да се натъжи. Така живееше, загубиш ли нещо, забравяш. Който изостане, вече е минало, не поглеждаш назад, така оцеляваш, но за Лин беше различно. Често мислеше за нея, но сега не бе момента. Не и заобиколена, от толкова много хора.

Миа, от друга страна, беше повече от развълнувана. Кай не й даваше да излиза. Притесняваше се за нея, но Лео беше по-отпуснат. Не го гонеше никаква паника, а и беше прекалено зает с писма и телефонни разговори, за да им направи проблем. Ерис винаги нарушаваше правилата на Кай й това тайно й харесваше, а сега, когато участваше, беше повече от развълнувана.

Двете влязоха в един магазин и Миа директно я завлече при щанда с бои. Нямаше идея, че ще са толкова много. Тя започна да разглежда и тръгна неволно наляво, като се блъсна в едно момиче, без да иска. Получи се верижна реакция и тя падна върху щанда, като събори една кутия.

– Ъм, извинявам се.-Миа се притесни и изстреля рязко, за да може да се измъкне от неловката ситуация, възможно най-бързо.

Другото момиче й се усмихна притеснено и се наведе, за да надигне кутията. Взе я в ръцете си и се изсмя, като се обърна към приятелката си.

– Виж синьо, кой би се боядисал така. Ужасно е.-тя заяви погнусено, и по някаква причина това раздразни Сторм.Тя изтръгна кутията от ръцете й и я стрелна решено.

– Аз.-тя заяви гордо и надигна брадичката си, а момичето се стресна и отдръпна, като завъртя очи и се отдалечи с приятелката си.

Отстрани седеше Ерис, с отворена уста. Не знаеше, че Миа може да е толкова смела, нито пък уверена, но определено й хареса. Тя се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

– Харесва ми, синьо, като небето.-Дарк зави окуражително, а Миа се усмихна весело.

– Тогава, хайде при фризьор.-тя се засмя и предложи щастливо.

***

Момичетата се върнаха в сиропиталището по залез слънце. Двете влязоха и завариха Тео, който се смееше на нещо с Ехо. Те млъкнаха, когато ги видяха, а Миа се притесни и замлъкна, като застана настрани и прекара нервно пръсти през косата си, по навик, с цел да не се забележи особено, но вече беше късно. Цвета привлече вниманието им и те се изправиха, за да й честитят. Ехо щеше да я поздрави първа, но Диана се зададе, от нищото зад тях, като я изпревари. Тя мина покрай Миа и се завъртя около нея. Огледа я внимателно и се усмихна закачливо.

– Синьо, харесва ми, необичайно е.-тя каза бавно и игриво, като очите й се забиха в тези на Миа. Бяха направени от желание и изкушение. Момичето се вгледа в тях и мигновено се изчерви, прехапа долната си устна от притеснение и отново прекара пръстите си през косата си.

– Б-благодаря. Дарк ме окуражи, синьо като небето.-Миа й отговори нервно и погледна Ерис, търсейки подкрепа, а тя й помогна, като кимна в съгласие.

– Нима, браво на нея.-Диана я изгледа подозрително, а след това премести големите си очи, отново към Миа.-Ела, ще те среша. Имаш нужда.-тя каза небрежно и хвана ръката й, като я задърпа напред.

Ехо и Тео се спогледаха, а след това се приближиха до Ерис.

– Никога не съм те виждала със синьо, винаги си в черно.-Ехо й заяви подозрително, а Дарк не реагира, но момичето продължи.-Наистина ли харесваш синьо?

– Не.-тя й отговори рязко, но след това се обърка към нея и се усмихна виновно.-Скучно ми е, но тя го харесва.-Ерис заяви и се качи по стълбите.

Стъпките й отекнаха и Тео изчака тя да се качи. Щом изчезна, се усмихна, но не седна отново при Ехо. Остана малко прав и се вгледа в Дарк. Не знаеше, че въобще е способна на това. Момичето не спираше да го обърква. Беше жесток и горд крал с непоклатима воля, беше безмилостно и ужасяващо чудовище, беше болно и ранено момиче и мила и подкрепяща приятелка. Не спираше да го изненадва и това му харесваше.

***

Звездите блестяха на фона на тъмното небе, което ги заливаше. Сиропиталището беше в покрайнините на града и тук почти нищо не светеше. Едва имаше жива душа, а дори да се намереше такава, никой не смееше да запали, дори една свещ. Района бе погълнат от тъмнината, а в нея звездите блестяха, като прозорец надежда, но за Ерис бяха просто прожектор, който осветява съзнанието й. Идваше на покрива, по много причини, но винаги свършваше в ума си.

Думите на Кай я бяха притеснили. Организацията я бе проучила. Знаеше повече от прякора й, знаеше за предишния й живот. Въпроса бе как?

"Не е Лео. Следях го внимателно, унищожаваше всички улики, които биха им помогнали. Помагаше ми да остана скрита и уважаваше, това мое желание. Не би им казал, ако беше щяха да го накажат. Не знаеха, за всички онези нощи, в които ми помагаше, в онези, в които си разменяхме информация, в онези, в които просто си говорехме. Беше нашата тайна, не би я издал. Не може да рискува да ме предаде, не е това, аз просто съм глупава. Как можах да подценя организацията?! Не биваше да идвам толкова бързо. Беше грешех ход. Не знам нищо за това място, вярно, че бях в паника, че нямах, къде да отида, а изтребителите щяха да дойдат за мен. Не биваше да оставам. Това място не е сигурно, сякаш ни подбират и държат тук нарочно. Не канят всеки, не е вярно, че се грижат за заразените, това са празни лъжи. Избират ги и ги принуждават да се включат, примамват ги, по един начин или по друг. Не канят всеки, Миа обаче е изключение, въпреки че не знам, на какво е способна. Може да крие голяма сила, не знам, но и за нея са знаели всичко. Ghost ни лъже, избират ни, много преди да направят контакт с нас. Въпроса е за какво?.."

Втренчена в звездите, Ерис се луташе в мислите си, като се бе облегнала на ръцете си. Те я поглъщаха, но черния дим около нея я разсея. Момичето се панира и започна да се оглежда стреснато. Сърцето й се заудря в гърдите й, като притисна дробовете й. Въздуха не й стигаше, а всяка глътка болеше. Страха препусна по нея, но тя се овладя. Повтаряше се, но миналия път бе оцеляла, винаги оцеляваше. Нямаше причина да се страхува.

Тя стисна зъби и сложи ръката на устата си, за да подтисне писъка от изненада, като зачака втренчено в дима. Някой се подпря на рамото й и тя се обърна рязко, но прокълнатия се завъртя пред лицето й и застана до нея. Този също беше различен, имаше шипове по себе си и кухините на черепа му се бяха затворили. То застана на рамото й и се наведе до ухото й. Ерис отлепи ръката от устните си, но стискаше зъби, за да спре писъка, който напираше. Нямаше идея, какво ще направи или на какво е способно. Дали щеше да я нарани, да й проговори, да й даде живота си? Каквото й да беше, тя не го контролираше и това я плашеше.

– И-д-ват за теб. У-сеща-ме го. У-бий ги. У-ни-щожи ги. Доне-си им смърт.-то изсъска до ухото й и застана отново пред нея.

Ръката му се заби в гърдите му и между пръстите му се показа ярко синя светлина. Ерис се изправи и се втренчи в ръцете му, не мигаше, искаше да разбере, какво е. Прокълнатия разтвори пръстите си и от тях се показа една синя пеперуда, която блестеше ярко. Имаше черни линии по крилата си, които притежаваха блясък, но въпреки това беше най-красивото нещо, на което тя бе ставала свидетел през целия си живот. Изглеждаше толкова чисто, нещо божествено седеше в ръцете му, а то ги приближи към нея и пеперудата излетя от ръцете му. Ерис разтвори шепи, а тя се приземи в тях и замръзна. Момичето погледна объркано към душата, а тя започна бавно да се разпада, но въпреки това се приближи още повече, към нея.

– Взе-ми го. О-це-лей!-то изръмжа с последния си дъх и изчезна.

Дарк остана сама с живота му в ръцете си. Не знаеше, какво да направи, нито кака да го върне, но се сети, какво стори последния път. Стисна го, сякаш изстиска жизнената енергия от пеперудата, която вероятно е държала преди. Тя захлупи душата му с ръцете си, а между пръстите й засия синя светлина и колкото повече стесняваше шепата си, толкова по-силно блестеше.

Накрая не остана нищо в дланите й. Момичето се облегна назад и си пое голяма глътка въздух. Това нещо й бе подарило живота си. Живота, който тя бе откраднала, цялата му енергия и сила, бе погълната от нея. Не знаеше, какво значи, но знаеше, че е с причина. Нещо идваше за нея, а те я подготвяха за него.