Слънцето залязваше и сякаш в последните си мигове, бе изпълнено с най-много светлина. Малкото останали, ярки лъчи си играеха в косата на Лео, но Ерис нямаше как да обърне внимание на красивите цветове, които се преливаха в кичурите му. Целувката беше страстна и изпълнена с толкова желание, а за момчето, устните й бяха ненаситни. Сякаш бяха отрова, но тази имаше вкус на нежност и рай, но като всяка отрова имаше и странични ефекти. Изгаряше го, кръвта му кипеше, а сърцето му биеше толкова силно, че той очакваше да се пръсне, всеки момент. Гърдите го боляха, а ума му повтаряше, колко е грешно, опасно. Последния път, когато изпита това чувство, влезе в огъня и едва излезе жив, но той беше инатлив и упорит. Най-силното му качество, обаче, бе типично за всеки човек. Алчност, беше алчен и нямаше да отлепи устните си от нейните, искаше я.

Лео се наведе напред, а Ерис легна на земята. Той винаги я свличаше там, във всяка битка, дори и тази, в която залагаха чувства. Устните му не се отлепяха от кожата й и се смъкнаха към врата й, а ръцете му обгърнаха кръста й. Усещането беше ново за нея, имаше такава нежност, но и сила в допира му. И тя гореше, сякаш я изсмукваше, заслепяваше. Това беше опасна комбинация, но й харесваше. Ума й беше празен, изпитваше само удоволствие, а вените й бяха пълни с живот. Греха беше привилегията на живота, най-сладкото от него, но и най-опасното. А каква по-лоша комбинация, от това да обгърнеш една блестяща звезда в тъмнината. Последствията бяха ужасни, или звездата щеше да угасне, или тъмнината да избледнее.

Ръцете на Лео се спуснаха по тялото й, а устните му затърсиха жадно нейните, но тя се отдръпна и стана от земята, като се премести напред. Момичето го погледна уплашено, а той само се изправи и надигна въпросително вежда.

– Ти! Защо го направи?! Защо ме целуна?-тя го попита, но изглеждаше нервна, а ръката й, която го сочеше, трепереше.

– Винаги ли ще поставяш под въпрос действията ми? Може би просто исках.-той й отвърна небрежно и се засмя, като се приближи до лицето й и се вгледа в очите й. –Това първата ти целувка ли беше?

Лицето на Ерис поруменя и тя премести засрамено погледа си,прехапвайки колебливо устни, което беше ясен отговор. Никога до сега не бе поглеждала момче така, не ги намираше за интересни. Бяха скучни, а и никой от тях не я познаваше, никога не им бе подарявала нищо, дори една целувка.

– Лошо ли беше?-Дарк надигна глава, за да задържи егото си, но се изчерви глупаво, а Лео се ококори от изненада, след като видя реакцията й.

Той седна на тревата и се облегна назад, като разроши косата си, а тя го следеше остро с поглед и стискаше зъби, в очакване на отговора му.

– Не, просто съм изненадан. Когато още беше в училището и разпитвах за теб, доста момчета се интересуваха от теб, а и имаш невероятно магнетична външност, така де....Красива си.-Лео отново разроши нервно косата си и погледна небето, само за да не срещне погледа й, но тя привлече вниманието му.

– Лъжа!-момичето изръмжа и го стрелна студено, а той се стресна и я погледна объркано.-Не съм красива, това е само една обвивка и са нищо повече от хубави гени. Знам, че се интересуваха от мен, виждах погледите им, чувах, какво си шепнеха, но те не ме виждаха, не и мен. Никога нямаше да ги допусна до себе си, дори не ме познаваха, а твърдяха, че ме обичат. Как може да обичаш, нещо толкова съсипано и грозно? Душата ми е разкъсана, а сърцето ми гние, всички винаги виждат повърхността, но може би е за добро...ако някой видеше, какво крия в себе си, щеше да се уплаши.-тя заяви и погледна Лео право в очите. Думите й бяха тъжни, но нямаше никакво поражение в очите й. Може би, наистина душата й изглеждаше така, но имаше нещо пламтящо между сенките, в нея. Нещо, което никога не изгасваше, независимо, колко пъти бе търкаляно в пепелта от живота.

Лео се приближи към нея и се подсмихна, като хвана брадичката й и я приближи към себе си. Погали устните й с палец и се взря в нея, с възхищение.

– Аз мисля, че си красива. Най-вече от вътре. Всичко там е черно, но има нещо, което гори между сенките. Напомняш ми на феникс, колкото пъти да паднеш, винаги се изправяш. Това ти харесвам най-много, никога няма да приемеш поражението. Имаш душата на звезда.-Лео й намигна и тръгна напред.

Момичето остана назад на поляната и погали устните си, на същото място. Очите й заблестяха, а малка усмивка опита да се прокрадне на лицето й. Не вярваше, че е възможно, някой да хареса душата й или грозното й сърце, но за всеки паднал ангел имаше грешник, който да му се отдаде. Тя побърза след него и двамата се качиха в колата. Ставаше късно, а не беше желателно, някой да ги засича вечер. Нямаше против да убие, някой друг изтребител, просто наистина не желаеше. Когато вкусиш живота и най-изкушаващите му предложения, не желаеш да се върнеш в реалността, най-малко да се срещнеш със смъртта. Любовта е грешка в човешката природа и грях за света, но като всеки друг грях, бе прелъстителен, и бе шедьовърът на човечеството.

***

Двамата влязоха в къщата, където кънтеше смеха на Ехо. Звучеше, като камбанка, когато се смееше. Някак пискливо и весело. Ерис я харесваше изключително много и винаги й се радваше, независимо, че никога не се усмихваше.

– Доста късно се прибирате, какво правехте?-Тео се усмихна лукаво й съвсем очевидно им намекна нещо, но Лео просто подхвърли дръжката на меча в ръцете си и се качи по стълбите, а Дарк се опита да избяга незабелязано и се изстреля нагоре при първа възможност.

"Защо не спира, да прави такива намеци? Неловко е! Дали знаят... не глупости! Това ще си остане, между мен и него, нашата тайна, редом с всички други."

– Остави ги, срамуват се.-Ехо се изсмя отново, след което замълча за момент.-Знаеш ли....радвам се, че сме си, както преди. Липсваше ми Тео, имах нужда от приятел.-тя каза тъжно и преплете пръстите си.

Усмивката, която се изписа в отговор, на лицето на Тео бе повече от искрена. Той се изправи и я прегърна силно, като разроши косата й и се засмя весело. Дори да не го беше изричал и на него му липсваше. Тя винаги го следваше, още като дете. Беше винаги зад него, да му пази гърба и е нямало момент, в който тя да не е била на негова страна, дори, когато света не е бил. Беше неговото ехо и винаги го следваше навсякъде, дори към гибелта, никога нямаше да го остави сам. Време беше и той да й се отплати със същото, че и повече.

– Никога повече няма да те оставя, обещавам ти Ехо.-той подаде малкото си пръстче и взе нейното в ръката си, като двамата ги преплетоха.

– Какво те убеди да се откажеш? Знаеш, че можеше да избягаш или да продължиш да отричаш, Диана никога нямаше да те остави, а тя разполагаше с много хора. Защо остави всичко?-тя го попита сериозно и се вгледа в очите му. Погледа й беше изпитателен, но той нямаше, какво да крие.

– Когато погледнеш самата Смърт в очите, имаш нужда да изкупиш греховете си, преди да си отидеш. Аз имах късмета да получа още малко време и предпочитам да го прекарам с най-добрата си приятелка.-Тео й отвърна нежно, а Ехо дори не успя да намери думи, само се усмихна срамежливо.-Хайде да се качваме по стаите.-той предложи и я хвана за ръка.

***

Кабинета на главно-командващия, в централата на изтребителите, беше бял и скромно обзаведен, но изглеждаше луксозно, въпреки че Лето го мразеше. Напомняше на някой затвор или килия в лудниците. Побъркваше се, с всяка следваща секунда, която прекарваше там. Мразеше бялото, а целия бе покрит с този цвят. Мразеше и червеното, защото бе научил от опит, че кръвта не се пере лесно.

С трясък, Маркъс влезе в кабинета му, но не каза нищо. Погледна приятеля си и веднага разбра, какво му има. Седеше с празен поглед, който се рееше на тавана, а пръстите му бяха кръстосани, за да не треперят. Лето стискаше челюстта си, за да не заскърца със зъби и не мигаше, за да задържа гнева и страха, в себе си.

– Разбрал е за проекта, който подготвяме нали?-Маркъс попита предпазливо, но момчето срещу него не помръдна.

Лето седя още няколко минути и го стрелна студено с поглед. Направи му жест да затвори вратата и Маркъс се подчини, след което се отдръпна назад предпазливо. Вратите в централата имаха чудесна изолация, не можеше да се чуе нищо. Стените криеха прекалено много тайни и писъци, които трябваше да си останат заключени. Вратата щракна и Лето се изправи и заби юмрук в стъкленото покритие на бюрото си. Стъклото се пръсна и кокалчетата му се обелиха, а от ръцете му потече алена кръв. Той нави ръкавите си и прекарва нервно пръсти през косата си, с чистата си ръка.

– Спокойно, още една година и всичко е твое. Стар е. Не може да ти направи..-Маркъс започна да му обяснява, като подбираше думите си предпазливо, но момчето тресна отново ръката си, в стъклото и го посочи яростно.

– Не го подценявай!-Лето изкрещя и прекъсна приятеля си, като стисна зъби.

– Просто дишай и ми обясни, за какво ме извика. Знам, че обичаш да се изолираш преди посещенията му, какво е толкова важно, че аз ти трябвам?-Маркъс седна внимателно. на стола срещу него и надигна вежда въпросително. Никога не го викаше в този период.

Гнева се усещаше около Лето, но той си пое въздух и оправи косата си, като седна на стола, зад бюрото. Настани се удобно,се подпря и замаскира лицето си, а леда се върна в очите му. Ако не беше ръката му, никой не можеше да познае, че е получил, поредния агресивен пристъп.

– Помниш ли, защо дойде тук? Как ми разказа, че заразените са откраднали сестра ти. Разкажи ми отново.-Елрой му заповяда, а Маркъс въздъхна и заговори с нежелание.

– Беше месец, след като ме намерихте в апартамента. Помислих си, че са я убили, след като тя избяга. Върнах се, за да я потърся, молех се да я намеря, а боговете, за наказание, отговориха на молитвите ми. Беше заразена, видях го с очите си. Танцуваше над трупове и се смееше истерично. Не знам, какво са й направили, но я превърнаха в чудовище. Върнах се тук и тренирах, подчинявах ви се всеки ден и изпълнявах всичко, което ваша милост ми нареди. Дори това, което противоречи на моралите ми. Присъединих се само с едно желание, мъст. След години тренировки, добих достатъчно умения и опит, за да я намеря и сложа край на прокълнатото й съществуване. Не я намерих, вероятно е мъртва или някъде сред света, край на историята.-той приключи и направи гримаса от досада, като изпъшка нервно. Не обичаше да говори за сестра си. Споделяха една кръв, но във вените им течеше различна отрова.

Внимателно, Лето го изслуша, като кимаше в съгласие, няколко пъти, по време на разказа му. Знаеше историята наизуст, помнеше я. Никога не забравяше болката-и своята, и чуждата. Единствената причина да го накара, да му я повтори, бе че самият Маркъс имаше нужда да си я припомни. Лето отвори шкафчето от ляво и извади една снимка, която постави върху счупеното стъкло.

– Очите й не са като твоите.-той отбеляза и се втренчи в приятеля си, като изчака реакцията му.

Ръката на Маркъс се разтрепери, щом той взе снимката и се вгледа в силуета на нея, но когато осъзна, кое е момичето, стисна юмрук и хартията се намачка в ръцете му. Вените му изпъкнаха от ярост, а челюстта му се притисна. Кръвта му закипя и нещо черно се събуди в сърцето му. Мъст.

– Изглежда пораснала, но е тя. Има същата права, гарванова коса и тези очи...Все така опасни и жестоки очи.-Маркъс изръмжа, а хартията в ръцете му се намачка до такава степен, че се накъса.

– Момичето крие тайната на безсмъртието в себе си, е поне ще проверим. Ако се провали е твоя, но за сега не може да я убиеш.-Лето заяви безчувствено и го погледна небрежно. Маркъс захвърли листа и удари с юмрук масата, като остатъка от стъкло по нея се разпръсна по пода. Приятеля му го наблюдаваше с любопитство, но не показваше никаква емоция.

– Не можеш да ми забраниш, да я убия!-Маркъс изкрещя.

– Изглежда и двамата имаме проблеми със семейството.-Лето се изсмя и се изправи, като се приближи към Маркъс.-Не ме разбра, не съм ти забранил, провали ли се е твоя, извлечем ли безсмъртието, можеш да правиш, каквото искаш с нея.-той говореше монотонно, а лицето му не помръдваше.

– Никой няма да я пипа, тя е моя отговорност!-Маркъс изкрещя в лицето му, а Лето Елрой не се сдържа и се усмихна лукаво.

– Тогава, хайде на лов.