Извикан по спешност, Лето влезе в централната сграда и мигновено слезе на подземните етажи. Лекарите го бяха извикали, по спешност и сега тичаха след него, опитвайки се да догонват крачките му, ала момчето вървеше прекалено бързо.

- Сър Елрой, моля ви, почакайте! Има нужда от още почивка и е изключително нахална и претенциозна, моля ви!-мъжът крещеше зад гърба на Лето, но той дори не се обърна, за да отрази думите му.

Подценяваха я. Тя беше самодива, родена от желания и страст, живяла в дивото. Не можеше да се пречупи толкова лесно, нищо не можеше да я изтощи. Организма й се хранеше от желанията и емоциите й, а сега тя бошуваше от тях. Искаше първи да стане свидетел на промяната й.

С гръм и трясък, Лето влезе в медицинския отдел и блъсна един доктор, който се опита да му се изпречка, за да го спре. Не желаеше да слуша евтините им приказки или безсмислени укори. Отвори няколко врати, но в тях бяха настанени ранени изтребители. Всички го погледнаха объркано, но той не им каза и дума. Тръшна вратите и стигна последната. Отвори я със замах и застана по средата на стаята. Леглото беше оправено, стаята изпразнена, все едно никога не е била настанявана. Дори не бе оставила следа, но той знаеше, че трябва да е тук. Издърпа завесите около леглото, но замръзна на място, когато усети нечии ръце, да се прокарват около врата му. Момичето се отпусна на него и изкикоти закачливо.

- Знаех си, че ще дойдеш да ме посетиш.-тя прошепна в ухото му, а Лето се обърна рязко към нея и изтръгна от прегръдките й.

Отстъпи няколко крачки назад и се обърна рязко, като застана с лице към нея. Огледа я внимателно и почти се усмихна. Цялата й красота и слава бе възвърната, нямаше никакви следи от изгаряния по лицето й. Кожата й изглеждаше изящна и мека, нищо чудно, че е успяла да прелъсти стотици мъже и погуби, именно с това невинно личице. Ръцете й бяха увити в бинт, но освен това, изглеждаше чудесно, въпреки че определено се забелязваше разлика. Очите й изглеждаха тъмно сини, почти мастилени. Нещо мрачно и потайно, се бе настанило в нея. Косата й не беше светло руса, а червена и пламтеше.

- Какво си направила с косата си, Вида?-Лето я попита, но прозвуча безразлично.

- Не ме наричай така!-тя се озъби срещу него и изведнъж целия й чар изчезна. Още пазеше красивите си черти, но сега изглеждаше дива и луда, като вещица.-Имам ново име, Вида изгоря.-тя се успокои и заяви по-меко, но все така остро.

- Би ли споделила?-момчето се подсмихна изненадано и надигна вежда.

- Торн.-тя зави рязко и надменно. Определено имаше нещо различно в нея и това, много му допадаше. Изглеждаше по-корава. Наистина, вече не беше нежно цвете, а тръните по розата, които жадуваха за кръв. Изкушиш ли се, докоснеш ли я, ще се убодеш. Лето обичаше предизвикателствата, особено недостижимите и забранените.

- Така да бъде, а нуждаеш ли се от нещо?-момчето попита учтиво и прозвуча толкова искрено и загрижено, че Торн се намръщи и присви подозрително очи.

- Какво ти трябва?-тя го сряза и кръстоса ръце до него.

- Нима не мога да бъда загрижен за теб, от чисто притеснение?-той попита саркастично и се подсмихна лукаво, след което заговори сериозно.-Започнахме да извличаме кръв от самодивите ти, казахме им, че ти помагаме и това е волята ти. Съгласиха се, но отказват да продължат. Говори с тях.-той й нареди студено, а тя извъртя очи, от досада.

- Ако и на тях си им заповядвал така, нищо чудно. Ние не приемаме заповеди. Ще говоря с тях, а Дарк?-тя се приближи, още повече към него и заби очите си, в неговите.

- Трябва ни кръвта ви, за да успеем да я заловим. После ще гниете заедно.-Лето се изсмя и седна на леглото.

Торн го изгледа на кръв, но не каза нищо. Задържа езика, зад зъбите си и се приближи към него. Погледна го с омайните си, дълбоки очи и надигна брадичката му.

- Не можеш да убиеш един бог.-тя му прошепна и се наведе към лицето му. Щеше да го целуне, а това значеше гибел. Паднеш ли в обятията на самодива, губиш разума си, волята си и сърцето си. Лето нямаше намерение, да губи, каквото и да е, за това я отблъсна и се изправи, като надигна нейната брадичка и се усмихна злокобно.

- Ако не мога да я убия, обещавам ти, ще я пречупя.-той заяви и я хвана за ръката, като я поведе със себе си.-Сестрите ти те чакат.

Двамата излязоха, а тълпата доктори се развика след него. Не му позволяваха да я изведе, твърдяха, че организма й е слаб, но Лето не смяташе, да ги послуша. Нямаше и капка слабост в това момиче, не му се налагаше да я жали. Беше излишно, Торн не беше девойка в беда.

Слязоха в лабораториите, а там всички познаваха Лето, за това мигновено, забиха погледите си в него. Кай се разпореждаше и викаше на един нещастен, случаен, доктор. Момчето го подмина безразлично и задърпа Торн, но успя да привлече вниманието на Кай и той го последва. Тримата стигнаха при самодивите, които бяха оковани с вериги, настанени на столове, а до тях бяха наредени стотици игли и тръби, които чакаха да се забият в нежната им кожа и да я надупчат. Момичетата трепереха и се мятаха отчаяно, като риби на сухо, опитвайки се да избягат. В очите им се четеше, само страх и много гняв. Те пищяха и стенеха, но когато видяха сестра си, замлъкнаха и я погледнаха жално, молейки я с очи, за помощ. Торн се просълзи и се обърна към Лето, като го блъсна. В цялата стая настъпи тишина и всички погледи бяха насочени към нея, с изумление.

- Какво си мислиш, че правиш?! Грях е да оковеш нещо, което принадлежи на дивото! Лишиш ли една самодива от свободата й, лишаваш я от живот. Освободете ги!-тя изкрещя заповедно и заби погледа си в този на Лето. В очите й бушуваше морска буря и бе готова да потопи всичко, дръзнало да й се опълчи.

Гневно и видно недоволно, Лето изскърца със зъби. Стисна челюстта си, но не помръдна. Просто седеше и се взираше в нея безстрашно и гордо. Премести погледа си към Кай и му нареди да освободи момичетата. Естествено, той запротестира.

- Те са заразени, самодиви! Сериозно ли, искаш от мен да ги пусна??-Кай го погледна изумено и раздразнено, но на Лето не му се занимаваше. Не показа никакъв интерес или желание да спори, просто се премести назад и посочи Торн.

- Аз, не. Тя, да. Ако не си съгласен, разправяй се с нея.-той заяви спокойно и прибра ръцете, в джобовете си, като съвсем демонстративно показа на всички, как наистина не му се занимава, с излишни простотии.

Кай го изгледа, съдейки го, но го подмина и срещна погледа на Торн. Момичето изглеждаше като фурия, за това просто въздъхна и нареди да свалят оковите. Хората се спогледаха, но никой не смееше да оспорва заповедите му, за това просто го послушаха и пуснаха самодивите. Силите им се възвърнаха и отчаянието, което бе изписано на лицата им, изчезна. Те станаха рязко и заобиколиха Торн, като гледаха всички около тях с презрение. Сестра им привлече вниманието им, като хвана ръцете им и ги посрещна с топла усмивка.

- Сестри мои, последвайте ме.-Торн ги поведе настрани. Кай реши да ги последва, сега те бяха негова собственост, негови пионки, но Лето сложи ръката си, на гърдите му и го отблъсна назад, като му се усмихна подигравателно и го остави назад.

Торн ги заведе в един ъгъл и застана до Лето, като му обърна гръб и хвана ръцете, на сестрите си. Момичетата насочиха погледите си към нея и зачакаха послушно, тя да проговори.

- Ние не сме врагове с тези хора. Бяхме, докато принадлежахме на Зеленият крал, а той е мъртъв. Мислехме, че са ви отвлекли, но те са ви спасили. Мен също ме спасиха, изтръгнаха ме от гибелната прегръдка на огъня. Те не са ни врагове, сега са ни съюзници. Предлагат ни дом, покрив над главата, сигурност, но и ние трябва да им се отблагодарим.-тя им обясняваше бавно и монотонно, като звучеше толкова спокойно и омайно.

- Взеха от кръвта ни, помолиха ни и настояваха, да им я дадем. Казаха, че ти така си желаела. Излъгаха ни, Вида!-едно от момичетата, изкрещя в лицето й и стрелна кръвожадно Лето, който просто я погледна надменно.

- Не са ви излъгали, трябва да им се отблагодарим. Те не ни избиват, опитват се да ни спасят. Заразата е извън контрол. Някой са пътят към еволюцията, а други водят, само към деградацията на човечеството. Разделят ни, и кръвта ни им е нужна, за да могат да укротят полуделите. Не всеки ще оцелее, но ние можем да спасим повечето.-Торн й отвърна спокойно и я погали по лицето.-Наивно дете, те се страхуват от нас. Не им отвръщайте с омраза, разберете ги.

Сестрите й се спогледаха, след което се усмихнаха топло и кимнаха в съгласие. Лето извика Кай и той поведе момичетата. Те се настаниха на столовете и затвориха очи, а докторите се приближиха към тях и забиха иглите, във вените им. Източваха кръвта им, а самодивите се усмихваха и държаха за ръце.

Лето седеше при Торн и наблюдаваше с нея, как момичетата доброволно се съсипват и предават природата си. Трагедията винаги му е допадала, особено, когато включваше разрухата на нещо свято и невинно.

- Значи вече сме съюзници?-Лето й прошепна и се изсмя, но тя не му отвърна, дори не го погледна. Той се усмихна и прие това, като знак, за това продължи.-Ти си една долна лъжкиня. Красотата е смърт, омайна е, ала носи само гибел. Би продала и душите им, стига да получиш, каквото искаш. Кой знае, колко кръв би проляла, за желанията си, дори тази на сестрите си. Бездушно създание, жестоко и фатално, това си ти! Нали така Торн?

- Всяка дума е чистата истина. Бих предала дори сестрите си, те не са ми рода. Аз не деля кръв с тях, не служа на Зеленият крал. Тези тук, са ехото от неговото славно царуване, което приключи. Принадлежа на Дарк и ще се добера до нея, всичко останало ми е ненужно.-тонът й беше хладен и нямаше нищо общо, с мелодичните лъжи, които припяваше до сега. Звучеше остро и бодливо, точно като трън.

Лето хвана брадичката й и огледа лицето й, като се спря върху очите й. Взира се в тях няколко минути и след това, погали косата й, като завъртя един кичур, между пръстите си.

- Нежна си, като роза. Изглеждаш, все едно си покрита в страст и любов, а всъщност, аленото червеното, по цветчетата ти, е кръв. Каква красива заблуда, гледам те и виждам едно изящно цвете, но знам, че си змията под него. Смъртоносна, студенокръвна усойница.-Лето заговори напевно, но накрая завърши хладко и грубо, както обикновено звучеше. Торн го слушаше хипнотизирано и се усмихваше насреща му.

- Значи ти напомням на теб? За това ли ме харесваш?-тя му отвърна лукаво и се отскубна от него, като застана до сестрите си и им се усмихна топло, а той седеше отстрани и я наблюдаваше.

"Определено ми напомняш на мен. Бездушно влечуго, кой знае, колко болка си преживяла, за да остави, такава бездънна яма, в теб. Всичко счупено е остро и опасно. Приближиш ли се до него, ще се порежеш. Това момиче е създадено само, за да пролива кръв и да греши. Харесва ми, определено ми харесва."

***

Небето беше тъмно и мрачно, тази вечер нямаше никакви звезди. Сега Ерис беше сама в тъмнината и нямаше дори, малък лъч светлина, който да я отразяваше. Миа не обичаше тъмнината, никой почти не я харесваше, но на нея и допадаше. Чувстваше се спокойно, това беше най-близкото нещо, което имаше до дом. Бе израснала в мрак, сред сенките, беше носталгично, но в хубавия смисъл. Момичето седеше спокойно и гледаше облаците, докато вятъра подухваше и развяваше косите й. Студът се впиваше в кожата й, но беше прекалено хубаво и тя не желаеше да се премести.

"Това е новото ми семейство. Не е толкова зле, определено е разпокъсано, не харесвам всички, но чувството е топло. Сякаш, още нещо може да трепти, в гниещото ми сърце. Арес е ходеща мигрена, но се свиква. Миа е странна и досадна, но е сладка и има нужда от малко подкрепа. Диана определено я сваля, а Ехо е толкова сладка. Тя и Тео ми напомнят, на мен и Лин. Лин..мислех, че тя ще е семейството ми, а я загубих. Не искам да загубя и тях, особено Лео. Той е самото слънце, последния лъч светлина, не искам да изгасне, особено не и заради мен. Загубих Лин, загубих Маркъс, загубих родителите си...Родителите ми? Аз, аз имах такива, знам го! Сигурна съм, но....няма ги. Не ги помня, това е невъзможно, къде са спомените ми?!"

Изведнъж студа стана нетърпим и леда се впи, в кожата й. Дишането й се секна, а тя се загуби в панически страх. Не помнеше нищо, от детството си, нито от родителите си. Беше уплашена и в този миг, около нея, се появи черен дим. Кръвта й замръзна, а по нея полази отчаянието. Знаеше, какво следва, но този път, имаше лошо предчувствие. По-лошо от обикновено.

Пред нея се появи една прокълната душа, измъчена от мъките си. Кожата й се белеше и между черната съсухрена кожа, се показваха жълти кости. Кухините, в покрития череп, се втренчиха в нея, но на лицето му, се изписа беззъба усмивка. То я посочи и доближи ръката си, като се втренчи в очите й и се допря, почти до лицето й, толкова близо, че тя усещаше студения му дъх.

- Сла-бо-ст-та ще те у-бие. По-мни коя си. Не, коя си би-ла. Смърт, про-сти ни, при-е-ми ни.-то я целуна по челото и докосна сърцето й с пръстта си, като допря нокътя си, до бледата й кожа. В мига, в който се докосна до нея, тя усети пронизваща болка, по цялото си тяло.

През живота си бе страдала много, но нищо не можеше да се сравни, с това страдание. Източника на болката й, идваше дълбоко под кожата й, сякаш душата й кървеше. Мъченията бяха неописуеми,и Ерис не успя да притисне острия си писък.

Тя успя, да изтръгне пръста му и залитна назад. Смогна да запази равновесие, но веднага се насочи към малкото прозорче. Скочи, но не успя да падне на краката си, нямаше сили. Тялото й, още преживяваше страничните ефекти, а болката бе оставила своето ехо. Дарк се строполи на земята и остана там, докато Лео не дойде и не я вдигна от пода, като я понесе на ръце. Остави я на канапето, в таванската стая, което беше внесъл, за да има къде да спи, тъй като вече живееше там. Момичето се настани и мигновено се сви, като прегърна коленете си. Избягваше погледа му и гледаше в далечината празно, опитвайки се, да скрие бурята в себе си, ала очите й винаги я идваха. Бяха тъмни, мрачни, но нямаше и капка кръвожадност в тях. Това не беше погледът на тиранин, принадлежеше на мъченик.

Лео се премести до нея и хвана ръката й, като я галеше нежно, с палеца си. Ерис все още, отказваше да срещне погледа му, дори не помръдваше. Сякаш я нямаше, духа й беше избягал и оставил след себе си, само една обвивка.

- Ерис, кажи ми, какво стана?-той я попита предпазливо, но тя не издаде и звук. Той изчака известно време, след което въздъхна и продължи.- Не мога да мълча, трябва да знам. От както се сражава срещу Тео, нещо ти стана. Пищиш и говориш безсмислици, държиш се странно и това ме притеснява. Мислиш, че не забелязвам? Видях ваната с кръв и дори не искам да знам, какво си направила, за да я оцветиш така. Виждам, как нещо се спотайва в очите ти и те плаши. Не очаквай да седя безучастно, грижа ме е за теб и настоявам да ми отговориш!-той говореше ядосано, но в думите му нямаше никаква следа от ярост. Звучеше толкова вдъхновяващо, искрено и загрижено, че почти успя, да пробуди сърцето й.

Когато приключи речта си, Дарк го погледна и се взира в него, няколко минути. Може би, щеше да й помогне. Във всеки случай, нямаше никой друг. Дори самата тя, не можеше да се спаси, нищо нямаше да загуби, ако поне му кажеше истината.

- Нещо не е наред, Лео. Цялото ми съществуване, винаги се опираше, до контрола. Контролирай гнева си, контролирай действията си, контролирай ситуацията, контролирай емоциите си, контролирай хората, контролирай мъртвите. Владей и оцелей, това беше всичко. А сега...-тя замълча и сякаш отново прехапа езика си. Той стисна дланта й и я погали, с другата си ръка, по лицето, като й се усмихна топло, ала притеснението си личеше в очите му. Пламъците помръкваха.

- Сега, какво?-Лео настоя, но се опита, да не бъде прекалено директно или притискащо, а Ерис въздъхна и продължи.

- Не мога да предвидя нищо, нито да държа ситуацията, под контрол. Не знам, какво става в тази организация, не можах да спася Лин, никой не мога да спася, дори себе си! Губя ума си и разсъдъка си, не помня кои са родителите ми, нито детството си, нищо! Не мога да контролирам емоциите си, Лео, аз не се влюбвам. Не съм създадена за любов. Това е нещо, което не ми приляга, аз съм Дарк и нося тъмнината в душата си, ала сенките в нея, ме разяждат. Не мога да контролирам прокълнатите, мъртвите не ми се подчиняват, променят се. Аз се променям! Те не могат да говорят, не можеха, не знам...Никога не са го правили, а сега ме предупреждават, искат да ги погълна, да ги приема, казват, че нещо идва за мен и започвам да им вярвам.-тя извика яростно и независимо, че от изумрудените й очи капеха сълзи, е нея нямаше слабост нито загуба. Всичко беше хаос, но тя още седеше и дори, да не го виждаше, в очите й гореше ярост.

- Дарк, нормално е да се променяш. Няма нищо лошо, в това да еволюираш и сменяш същността си, ние заразените, сме именно това. Отровната промяна. Няма нищо лошо, и в това да обичаш. Това ни напомня, че сме хора. Не мога да ти помогна, да контролираш всичко, нито знам, как да опитомя гадините ти, но винаги ще съм до теб, в тези моменти. Това ти е проблема, мислиш толкова егоистично! Не всичко, е върху творите рамене, защото има хора, които ги е грижа за теб и когато света се строполи отгоре, те ще са там, за да поемат тежестта. Аз съм от тези хора, Ерис и никога няма да се откажа от теб.-Лео заяви решително и обгърна лицето й в дланите си.

Ерис знаеше, какво се опитва да направи, но не възрази. Винаги намираше спокойствие в прегръдките му, чувстваше се в безопасност и може би, това бе чувството да си у дома. Топло и изгарящо. Знаеш, че може да се срути и да те смачка, с всичка сила, но въпреки това, се отдаваш на целувката и горещото чувство с нея.

Двамата отлепиха устни, когато телефона звънна и Лео, по инстинкт скочи и се огледа шокирано, а ръката му се отлепи от лицето й и затърси слушалка, във въздуха. Работата му идваше в повече и имаше лошия ефект, да разваля всичко, на което се наслаждаваше. Той я погледна извинително и стана, за да вдигне телефона, като прокара нервно пръсти, през косата си и се обърна настрани, за да не си личи, притеснението му.

- Ало?...Да, разбирам.-момчето поклати глава, в съгласие и се заслуша, но изведнъж погледа му се промени.-Как така, няма да тръгнете след тях?! Какво значи, не са достатъчно важни, всеки член, е повече от достатъчно важен!-Лео се разкрещя по телефона, след което замлъкна рязко. По погледа му, тя разбра, че му четат конско, но в очите му, пламтеше ярост.

Разговора приключи и в мига, в който се случи, той тресна слушалката и се подпря на бюрото, като нервно прекара пръстите си, през кичурите си, докато стискаше зъби. Ерис се изправи и застана до него. Нещо ставаше тук. Имаше подозрения, още от раздялата си с Кай, но този разговор, отново ги пробуди.

- Какво става?-тя полюбопитствува, а Лео премести погледа си, като знаеше, че не трябва да й казва, но й вярваше. Тя също му имаше доверия, бе му споделила, толкова лични тайни, още повече, не можеше да не се пречупи пред погледа й, за това въздъхна безсилно.