Бяха изминали три часа и нямаше никаква информация, относно състоянието на Маркъс и момчето с него. Лето обикаляше по една и съща линия, вече цял час. Не можеше да седи спокойно, това вътре бе единственият му приятел. Маркъс винаги е бил до него, повече от семейството му. Считаше го за брат. В сърцето му имаше място само за него и сестра му, никой друг. Ако изгубеше него, губеше опората си, но върху приятелят му бе заложил много повече, от половината си сърце. Той представляваше и успеха му. Ако операцията минеше по план и тялото му приемеше клетките, Маркъс можеше да е следващата ключова стъпка във войната. Не можеше да го изгуби, защото с него губеше и всичко.

Някой постави ръката си, на рамото му и момчето подскочи нервно, като се обърна намръщено. Погледа му винаги беше студен и агресивен, но когато бе нервен ставаше по-свиреп, до такава степен, че да стресне жената. Тя прекъсна зрителния контакт и наведе смирено глава, като се загледа в листите си.

- Какво?-Лето я попита рязко, което й припомни, защо е тук.

- Министърът ви търси. Така де, Президентът...баща ви.-тя заекна и му отвърна несвързано, но той знаеше, за какво го вика. Помнеше последния им разговор и знаеше, че стареца нямаше да направи нищо повече, от това да го заплашва. Важното бе, с какво?

В отговор, Лето кимна на жената и тя го поведе към асансьора. Двамата слязоха, няколко етажа надолу, в лабораторията. Момчето мина пред нея, като я блъсна с рамо. Нямаше време да покаже обноски и да задържи вратата отворена, за нея. Не й направи път, просто мина покрай жената, все едно е призрак. Той влезе в лабораторията и там го посрещна един мъж, който държеше слушалката на телефона вдигната високо, а ръката му трепереше. Нямаше грешка, само един човек можеше да има такъв ефект, над останалите. Лето изтръгна телефона от ръцете му и стисна слушалката.

- Какво искаш, татко?-той изсъска през зъби.

- Разбрах, че се противопоставяш на заповедите ми. Не само позволяваш експериментите над заразените, но и си осъществил операция. Нищо не знаеш! След 48 часа ще пристигна в централата и ще въведа ред! За какво въобще те пратих тук!? Заповядах ти да разпиташ онзи командир и разбереш, може ли да ни представи информация, която да използваме, не да създаваш пълен хаос и окуражаваш дисбаланса в природата!-мъжът изръмжа в отговор, като от време на време, повишаваше тон.

- Използвам дадената информация.-Лето заяви гордо и тресна слушалката на телефона.

Момчето прокара пръстите си, през косата си и стисна юмруци, като се подпря на масата. Имаше чувството, че ще откачи. Мразеше този човек, винаги налагаше мнението си, винаги се държеше, все едно го притежава, него и живота му. Лето се чувстваше, все едно е по-долу в очите му и от служителите му, сякаш бе слуга с оковани вериги. Баща му винаги му заповядваше, винаги натъртваше на тази дума, а това го вбесяваше. Лето не беше никой или нищо, беше наследника на Елрой, имаше повече власт от него, баща му умираше, а той щеше да живее, още години след него. Никой не можеше да му заповядва. Нямаше жив човек, който да разполагаше с тази власт.

Кай се приближи до Лето и го хвана за рамото, при което момчето се дръпна рязко и го погледна студено. Заби очите си, в неговите и се подсмихна лукаво. Тази усмивка не вещаеше, нищо добро.

- Знаеш ли, какво е власт, Кай?-той го попита весело, а Кай остана безмълвен. Не знаеше, как да му отвърне и седеше срещу него, в шок, но Лето не изчака да получи отговор. Той се обърна към останалите, присъстващи в стаята.-А вие? Вие знаете ли, какво е власт? Контрол, сила...

Всички се спогледаха учудено и объркано. Никой не посмя да му отвърне. Имаше нещо ужасяващо в погледа му. Знаеха, че мрази единствения си останал родител и става изключително агресивен, след контакт с него. Никой не можеше да го усмири, освен юмруците на баща му. Момчето бе опасно и в такива моменти, трябваше да се внимава, какво се говори.

В крайна сметка всички се спогледаха уплашено, ала никой не посмя да му отвърне, за това той се засмя гръмогласно.

- На колене!!-Лето изкрещя агресивно и ги погледна с потъмнелите си очи, а половината подскочиха от шок. Някой паднаха на момента и сведоха глави. Останалите се спогледаха несигурно, но в крайна сметка, не остана и човек, който да седи изправен, пред него. Всички коленичиха подчинително, освен Кай.

Гледката беше повече от необичайна, но Кай не постъпи, като останалите. Погледна ги и се зачуди, защо? Толкова ли се страхуваха, от това момче? Та той не бе на повече от седемнайсет и въпреки това, само с две думи, можеше да подчини всички. Служителите си, лекарите, образованите учени дори непокорните самодиви, всички паднаха пред него. Кай погледна Лето и остана изумен.-"Може би, това е власт. Това е всичко, до което се свежда. Присъствие, доминация, сила."

Лето мина бавно, между коленичилите. Някой надигаха въпросително глава, а други я свеждаха, щом чуеха стъпките му. Той застана по средата на стаята и разтвори, високо ръцете си.

- Ето това е власт! Контрол! Сила! Това е естествения ред в природата! Всяка мишка трепери пред хищната котка и всеки заек, бяга от лисиците. Аз съм този, който трябва да слушате и аз съм този, на който ще се подчинявате. Аз съм на върха на йерархията и аз съм наследника на Елрой! Знаете го! Знаете го и въпреки това, тайно шушнете на баща ми, все едно сте ми бавачки! Не сте, това е чисто предателство и аз няма да го толерирам. Кой беше!? Стани, гад такава и си признай, защото ако не станеш сега, ще се погрижа, никой от вас да не стане отново.-Лето изръмжа гневно и щракна с пръсти, към охраната в стаята.

Мъжете вдигнаха оръжията си и ги насочиха, към тълпата. Коленичилите се размърдаха нервно, като някой се свиха, още по-уплашено. В залата настъпи паника, а Кай остана безмълвен. Не вярваше на очите си. Това момче бе чист тиранин, но разполагаше с неоспорима власт. Колкото бе велик, толкова бе и жесток.

Няколко човека се размърдаха и спогледаха, като един сред тях се надигна. Той се изправи и побягна напред, надявайки се да се измъкне, но един куршум прониза сърцето му и го остави, безжизнен на пода. Прокънтяха писъци и всички погледи се насочиха към Лето. Хората го умоляваха, ала той не трепна. Седеше над тях, все толкова студен и безчувствен. Това щеше да продължи още дълго, но един учен се изправи рязко. Мъжете насочиха на момента, оръжията си, но той не трепна, нито побягна.Просто седеше там и гледаше колебливо Лето.

- Служих 20 години на баща ви, сър. Имам му цялото доверие на света, за това му докладвах. Аз бях. Имам ви доверие и на вас, сър, уважавам ви, но..-мъжът замлъкна, когато чу прищракването на пистолетите. Бяха готови, всеки момента да го умъртвят, но Лето дигна ръка и те свалиха оръжията. Той тръгна към него, а мъжът отстъпи назад уплашено и никой не го винеше. Нещата, които това момче, можеше да му направи, бяха далеч по-лоши, от това, което смъртта, щеше да му предложи.

Лето застана пред него и се вгледа в колебливите му очи. Погледа му бе безмилостен, а яростта се четеше, в безизразното синьо. Служителят нямаше да намери спасение. Момчето седеше и го гледаше, никой не знаеше, какъв ужас щеше да се случи в следващите няколко секунди, ала никой и не успя да разбере. Един хирург разтвори вратата и привлече вниманието на всички, освен на Лето, който не отмести погледа си, нито трепна.

- Операцията приключи, едното момче не оживя.-тя заяви, но не каза нищо друго. Средата, в която бе попаднала, бе доста интересна и необичайна. Всички тези коленичили хора, не можеха да се пропуснат.

Напрежението между двамата, витаеше във въздуха. Лето седеше и го гледаше ледено, като стискаше челюстта си от ярост. Мъжът седеше неспокойно срещу него и се потеше притеснено. В крайна сметка, Лето реши, че няма време да се занимава, но не можеше да го остави, просто така. Той заби юмрука си в лицето му и му изби няколко зъба. След това изпука кокалчетата си и извади една кърпичка, с която да изчисти кръвта. Няколко човека подскочиха от изненада, а една жена изпищя, но в мига, в който той ги стрелна с поглед, настъпи пълна тишина.

- Гад. Всички сте гад.-Лето изсъска, докато гледаше мъжът, който кървеше на земята. Седя отвратен, няколко секунди, безмълвно, след което се обърна към Кай.-И ти си гад, но си лоялна гад, а точно това ми трябва... Лоялност!..От днес Командире, вие сте втората ми ръка. Давам ви правото да решите, как ще се погрижите, с тази нелоялна гад тук.-той заповяда и завърши изречението си с една лукава усмивка, след което тръгна към жената и напусна лабораторията, а Кай остана сам, заобиколен от стотици погледи, изумен.

***

Лето не изчака лекаря. Той тръгна напред, тичайки. Животът на най-добрият му приятел бе под въпрос, не можеше да върви спокойно, все едно нищо не се е случило. Някой беше загинал и той трябваше да разбере, кой. Мразеше лъжливите отлагания. Когато бе малък и майка му почина, след тежка борба с рака, лекарите отказваха да го пуснат, за да види трупа. Не им вярваше, не искаше да е така, за това прекара месеци в отрицание, но когато поиска да се увери с очите си, те му отказаха. Лъгаха го седмици на ред, как тя ще се оправи. Не вярваше на лекари и хирурзи, вярваше на очите си и искаше да види Маркъс с тях, жив или не.

На пътя му бяха няколко лекари, но той ги изблъска. Не му позволяваха да влезе, крещяха зад него, ала той не ги чуваше. Искаше да види, да знае, за това влезе яростно в операционната. На леглата бяха двете момчета. На едното лежеше труп, покрит с чаршаф, а на другото седеше Маркъс, който изглеждаше ужасно, но беше жив. Това бе от значение за Лето. Приятелят му го погледна объркано, ала той не изчака и го прегърна, с всичка сила. Беше успял.

- Не ми казвай, че си се съмнявал в уменията ми да оцелявам. Нищо ли не знаеш за мен?-той се пошегува и потупа Лето по гърба.

- Естествено, че не!-той му отвърна и го пусна, като се вгледа в него щастливо. Рядко показваше емоции, но когато го правеше, бе безценно.

Лето се обърна и погледна студено трупа. Надигна белия чаршаф и се вгледа в лицето на момчето. Имаше кафява коса и сравнително хубави черти, но устните му бяха странни. Все едно се усмихваше. Лето се зачуди, какво ли последно е видял в съзнанието си, преди да си отиде, за да умре толкова щастливо. От части го сметна и за късметлия. Малко хора имаха този късмет, да умрат спокойно.

- Кой е този?-той попита, като не откъсна очи от усмивката, на лицето на мъртвия.

- Има ли значение?-Маркъс му отвърна безразлично, като стана и хвана чаршафа от ръцете на Лето. Смъкна го надолу и изтръгна едно колие, от ръцете му, като прокара пръстите си по пентаграмата на него. Вгледа се в лицето на Алек и заговори отново.-Поредната жертва, на тази война. Няма значение кой си, когато си мъртъв. За смъртта сме еднакви. Поредния никой, това е той.-Маркъс заяви заключително и закри лицето му с чаршафа. Върза талисмана около врата си и седна отново, на леглото.

Настъпи минута мълчание, а тишината ги обгърна. Лето помнеше тази тишина. Винаги присъстваше, около мъртвите. Никой не говореше до тях, само гледаха тъжно и плачеха. Приказките не можеха да изразят скръбта, само очите.

- Баща ми идва, след два дена. Ще загубим Дарк, Миа и Краля.-Лето прекъсна тишината и каза безизразно.

Момчетата имаха още толкова да си кажат, но лекарите ги прекъснаха, като влязоха и заобиколиха Маркъс.

- Имаш нужда да си почиваш. Ще те заведем в специална стая, отделена за теб, а на следващия ден, ще направим няколко тестове. След седмица, ще си свободен.-един мъж заяви и го поведе настрани, но Маркъс хвана Лето за тениската и го придърпа към себе си.

- Няма да позволя, да загубим. Утре ще прибра сестра си и всичките й приятелчета.-той прошепна и остави Лето сам.

Ако приятеля му успееше, победата бе тяхна. Проблем щеше да е здравето му, Лето нямаше да го рискува, но в такива игри залозите винаги бяха големи. Той осъзнаваше това, но нямаше да позволи, Маркъс да носи всичко на гърба си. Щеше да му помогне, както може и щеше да започне, със слабите им места и информацията, която Кай можеше да му даде, относно тях.

Лето тръгна напред по коридора и спря един от служителите си.

- Намерете ми Командира и го доведете, моментално в кабинета ми.-той заповяда на мъжа и продължи напред.

***

След няколко минути, Кай влезе в кабинета му. Лето го посрещна, заобиколен от листи. Момчето се вгледа в тях и забеляза снимката на Дарк. Ставаше дума, за пленяването на заразените. Нямаше грешка, че именно за това го бе извикал, но Кай реши да не прибързва и се настани удобно, на стола срещу него.

- С какво мога да ви помогна, като ваша втора ръка?-той попита учтиво, като не пропусна да спомене повишаването си. Беше поласкан от позицията.

- Няма да те лъжа Кай, под напрежение сме. Отговори ми, на коя страна искаш да си?-Лето го стрелна с поглед и го попита рязко.

- Мисля, че вече съм направил избора си, относно страна. Желая да съм на печелившата.-Кай му отвърна спокойно и зачака той да продължи.

- Чудесно, тогава този разговор си остава, само между нас.-момчето замлъкна и го погледна преценявайки го, а той кимна в съгласие и се приближи към него.-Баща ми е старомоден и отказва да приеме, сътрудничеството със заразени. Аз искам да спечела тази война и ще го направя, с всички възможни средства и всички съюзи, които са ми нужни. Президентът е на почти седемдесет години и умира. Аз съм бъдещето на тази организация и на фамилията Елрой, но докато той живее, имам затруднения с поддържането на реда. Имам нужда от помощта ти, Командире.-Лето му заяви и погледна строго. Това беше сериозно, но ако думите на момчето бяха истина, щяха да са ключа, към печалбата на доверието му. Кай знаеше това и щеше да се възползва.

"Помни, дръж враговете си по-близко. Освен, че съм заобиколен от тях, още по-изгодно ще ми е, ако те ми вярват. "

- Слушам, с какво мога да помогна?-Кай го попита и се усмихна лукаво. Започваха интересна игра и той го знаеше.

- Ще трябва да заловим приятелчета ти, в следващите 48 часа. Маркъс се възстановява, но утре ще е във възможното състояние, да изпълни мисията. Твоята работа е, да го информираш за слабостите им и възможните начини, по които той ще успее да ги плени. Аз ще осигуря останалото: екипировка, превоз и оръжия. Само кажи, какво е нужно! -Лето му отвърна студено, но напрегнато.

- Не е нужно да ги залавяте, един по един. Съжалявам за дързостта, но няма да може да хванете всички, наведнъж. Дарк е непобедима, нейна слабост бе приятелката й, но до колкото знам, тя е мъртва. Сега няма, с какво да я победите освен сила, което е почти невъзможно. Ключа към Кралят е момиче на име Ехо. Азиатски произход, сляпа е и е човек. Лесна жертва. Ако я заловите, ще го принудите чрез нея, да ви последва. Приятели са от години, били са заедно в едно сиропиталище и след завземането на града, оставя само нея свободна. Грижа го е за това момче. Ще заловите само тях, на този етап.-Кай му обясни и накрая се опита да звучи, възможно най-решително, за да успее да го убеди.

- Не се притеснявай, относно Дарк, там сме се погрижили, а Миа? Защо трябва да чакаме?-Лето го попита изнервено. Не можеше да си позволи да отлага и Кай трябваше да му даде, много добра причина, за да укроти гнева му.

- Просто е. Дори да успеете да принудите Дарк и Зеленият крал да дойдат с вас, брат ми все още е с тях и ги пази. Би дал всичко за тях, те са семейството му, прекалено много се е привързал към заразените. Лео има унищожителни умения и хората ви няма да имат шанс, а него не можете да го отстраните, живота му е платен. Ще трябва да изчакате той да замине, за да потърси помощ, директно от главно-командващия.Тогава ще изпратите хората си за Миа. Тя е умна и несигурна в силите си. Ще се предаде, когато числено я превъзхождат.

- Така да е.-Лето заяви, след няколко минути премисляне, на думите на Кай. Той се изправи и стисна ръката му-Благодаря за помощта.

- На вашите услуги, сър.-Командира му отвърна, като пое ръката му и се ръкостиска с него. С тези думи разговора им приключи и той напусна кабинета.