"Who is to blame? The gun, the one who built the gun or the one who fired it?"

След един ден, следене стриктно на състоянието на Маркъс, лекарите решиха да му оставят този ден за почивка, а след това да продължат с експериментите. Бяха взели доста от кръвта му, пробваха няколко физически упражнения и той бе скапан. Не знаеше, как точно ще успее да изпълни задачата си да прибере заразените, но това далеч не беше най-големия му проблем. Нямаше идея и как ще излезе от стаята, в която го бяха поставили. Бе разработена специално за него. Нямаше нищо специално, едно легло и маса със столове. Дори не му бяха оставили някакъв вид четиво, третираха го като животно, поставено под стриктно наблюдение, в изкуствена среда. Това ли трябваше да го накара, да се чувства комфортно, едно легло не прави дом, а една стая не е къща, най-често е затвор. В неговият случай с добро наблюдение, добре че познаваше Лето и разчиташе на него с причина. Решен да получи нещо, нямаше да се спре пред нищо. Би изминал Ада и изтребил, ако се налага, стотици, но ще получи желаното. Нищо не можеше да пречупи волята му, а ума му бе остър, колкото и погледа му. Щеше да измисли нещо, поне на това се надяваше Маркъс.

Момчето лежеше на леглото и гледаше замислено тавана, когато вратата се отвори, той не реагира по никакъв начин, вероятно бяха още тестове или резултатите, на вече направените. Кай забеляза безразличието му и застана над него, като се усмихна доволно.

"Значи това е инструмента ни! Построеното ни, сглобено перфектно, оръжие, което според наблюдаващите го лекари, е в перфектно състояние. Е, не те създадохме за нищо, време е да започнем играта!"

Маркъс забеляза Кай и го разпозна. Не го познаваше толкова добре, но знаеше, че се мотае с Лето. Нямаше грешка, трябваше да е тук с причина. Не носеше нищо, никакви листи, спринцовки, инструменти, само един ключ. Това бе той, неговия изход, нищо повече от лоялната пионка на приятеля му. Постоянно ги сменяше, но тази успя да я запомни.

-Той ли те прати?-Маркъс се надигна и погледна Кай, право в очите, а в отговор, той му се засмя и завъртя ключа в ръцете си.

-Имаш работа.-той заяви и тръгна към изхода. Маркъс не изчака, дори една покана, направо се изправи и тръгна след него. Нямаше да разочарова Лето, нямаше да пропусне да я види, след толкова много години...

Двамата излязоха и на прага ги посрещнаха, няколко мъже. Всичките бяха от личната охрана на Лето и бяха облечени в черно, което бе необичаен подбор на цвят за изтребителите и правителството. Обичаха бялото, защото символизираше чистотата и превъзходството им, но тези бяха махнали дори табелките с имената си. Един от тях му подаде черен костюм. Не си размениха и една дума по между си, но Маркъс разбра и облече дрехите. Чувстваше се, все едно носеше доспехи. Имаше защитна жилетка и тежки ботуши. Подготвяха го за сражение, въпреки че той силно се надяваше, да не се стигне до такова. Физически бе изморен, но определено чувстваше разликата в силата си. Можеше да усети тежестта на юмрука си и бе видял скоростта, с която разполагаше.Чувстваше се като бог, като чудовище, но нямаше значение, дали наистина е. Ако бе нужно, щеше да имитира и двете, стига да свали оригиналите.

След екипировката, Кай и групичката му, тръгнаха напред. Нямаше никой по коридора, сякаш целия етаж бе разчистен и както винаги в подземната постройка бе тихо. Плашещо тихо, Маркъс се притесни. Понякога не бе сигурен, колко краен можеше да е Лето, все пак разполагаше с неограничена власт, такива хора забравят за съществуването на граници и последствия.

Мислите му се изпразниха, когато се качиха и напуснаха сградата. Отдавна не бе излизал на светло и всичко в него загасна и остана зад гърба му. Слънчевите лъчи го обгърнаха и изпълниха с енергия. Нямаше нищо по-хубаво, от това да излезеш на повърхността, посрещнат от водопад светлина и вятър за подкрепа. Маркъс го прие като знак, може би днес бе хубав ден, дори да бе последния му ден, щеше да е хубав и слънчев. Нямаше против да си отиде под това небе.

Отстрани ги чакаше черен хеликоптер. Мъжете облечени, също в черно, се настаниха, но Кай го дръпна за рамото и спря.

-Слушай внимателно! Аз съм до тук, трябва да подготвя идването им и да помогна на Елрой. Разбрах, че ти знаеш, как да се погрижиш за Дарк, не знам, какво си мислиш, но е много силна, не я предизвиквай в двубой! Намери начин да я примамиш, надхитриш, излъжеш, не знам... Успех с нея, а Зеленият крал няма да е по-лесен. Виж и двамата са силни, подчинили са градове! За него обаче знам, че има слабост към едно момиче. Азиатка, къса, черна коса, вероятно е при тях. Задал съм координатите, те ще те снабдят с оръжия и всичко нужно, останалото зависи от теб. Има серум с кръвта на самодивите в всяко едно оръжие, освен пистолетите. В джоба си имаш и спринцовка, за всеки случай. Ако ти не успееш, Лето губи. Успех!-Кай му каза, като се надяваше Маркъс да го е чул, независимо шума от хеликоптера. Кимането му в отговор го насочи, да мисли, че все пак е, но малко повече надежда нямаше да е излишна.

Двамата се разделиха, а Кай се върна обратно в сградата. Маркъс влезе в хеликоптера, където му дадоха оръжия и снимки, на въпросните жертви. Полетът нямаше да е дълъг, а той не можеше да си позволи да пилее време. Всяка загубена секунда, щеше да струва на Лето, а баща му щеше да се погрижи да я плати скъпо.

***

Бяха изминали няколко дни и все още нямаше отговор от организацията. Лео сериозно се замисляше, да не би Дарк да бе права, да не би брат му, да казваше истината. Понякога, в късните нощи, се чудеше дали не бе сгрешил да остави Кай сам, или по-голямата му грешка бе, че и той не напусна с него. Бяха загубили свои членове, и въпреки това, никой не бе направил нещо по въпроса, понякога имаше чувството, че дори се опитват да покрият случилото се. Сякаш приличаха на другата организация-Poison. Там оставяха членовете си да умират по улиците, докато избиват невинни. Цареше пълна анархия и хаос.

Лео затвори пощенската кутия и прокара нервно пръсти през косата си, като я разроши. Нямаше смисъл да го мисли толкова много, прекаляваше с подозренията си. Това бе работа на брат му, не негова. Ghost го бяха приели и угрижвали, от както се помнеше. Помагаха на други заразени, спасяваха ги и ги прибираха от улицата. Не биха оставили нещата така, може би просто нямаше нужната позиция, за да разбере, какви действия предприемат. Или още не го бяха уведомили, сиропиталището бе в отдалечена част, малко хора идваха толкова далеч, а и сега изрично бе наредено, да се ограничат мисиите и напускането на централите, в градовете. Не можеха да рискуват някой да ги проследи, Кай не знаеше всички местоположения, но повечето вече бяха нападнати или преместени. Лео отчаяно се надяваше да преместят и тях, нямаше да позволи да отведат, нито един от тях. Не и семейството му, не и приятелите му...

-Стига! Всичко е наред, прекалено много мислиш! Миа, Диана и Ехо са в горите, където се забавляват и тренират. И трите имат невероятен напредък, могат да се грижат сами за себе си. Арес и Ерис не спират да се съревновават, а Тео усвоява, светкавично бързо, новите неща. Не си сам и те могат да се защитават, някой дори по-добре от теб.-Лео каза на себе си и прокара отново ръката, през златистите си кичури.

***

След три часа тренировки, Ехо се чувстваше преуморена. С радост би се излегнала на поляната, за да разглежда формите на облаците. Обичаше небето и откритите хоризонти, както и слънцето, но нямаше особено избор. Знаеше, че Миа и Дината обичаха да остават на саме и разчитаха на нея, да се скрие между дърветата и изгуби, в зеленината около себе си. Нямаше против да го направи за тях, харесаше горите, напомняха й на Тео и градът му. Беше приятно, малко мрачно и потайно, но приятно.

Тя седна и се облегна на стъблото, на дървото зад нея. Прокара пръсти през тревата, която погъделичка кожата й, и напипа едно цветенце. Отскубна го и започна да къса цветчетата на маргаритката, едно по едно, като си тананикаше тихо.

Маркъс бе слязъл от хеликоптера и с мъжете се бяха предвижили. Бяха избрали да минат през горите, за да не се забележат по главната улица. Беше хубав план, но мелодията, която се носеше между листата, не беше добър знак. Имаше някой в горите. Всички го чуха, при което Маркъс им направи знак, да замълчат и стоят мирно. Той свали оръжията си, като остави само един пистолет, в ръката си и тръгна предпазливо напред. Ходеше на пръсти и застана зад едно дърво, а срещу него седеше свито, красиво момиче, с къса, черна коса. Азиатка. Отговаряше на описанието, което Кай му беше дал и ако наистина беше тя, днес щеше да е щастливия му ден.

Той извади снимките и ги разгледа. Беше тя, Маркъс обърна листа хартия, за да прочете информацията, за нея. Казваше се Ехо, беше сляпа и не заразена. Не представляваше никаква опасност, но беше слабостта на Зеленият крал. Ако заловеше нея, залавяше него. Маркъс прибра снимките и се върна при останалите.

-Вървете при сиропиталището и извикайте заразените. Не ги предизвиквайте и не искам, да го превърнете в сблъсък! Само извикайте жертвите, аз ще донеса стръвта.-Маркъс заяви и се раздели с тях.

Те се изгубиха между дърветата и той остана сам, срещу тананикащото момиче. Мелодията звучеше приятно, нежно, но и някак трагично. Може би, като нея и съдбата й.

- Звучи спокойно.-Маркъс каза на глас, достатъчно високо, за да може Ехо да го чуе. Тя замлъкна на момента и подскочи, като се обърна рязко, към него и го погледна намръщено. Сякаш усещаше опасността, но беше бърза и чуваше чудесно. Успя да намери източника на звука, на секундата, Маркъс остана впечатлен и запляска.- Това ли е края? Беше чудесно представление!

-Кой си ти и какво искаш?!-тя извика яростно, в негова посока и се изправи предпазливо.

Маркъс се усмихна и застана пред нея, след което започна да се приближава бавно . Стъпваше тежко, а тя, при всяка негова крачка, подскачаше уплашено и отстъпваше назад. Искаше да извика за помощ, но езикът й бе приклещен в зъбите. Сякаш се бе върнала години назад, когато никой не можеше да я спаси. Седеше сама, безпомощна, приклещена от големия, лош вълк. Никой нямаше да й помогна и отърве от него, дори като дете, освен самата тя. Ехо извади ветрилото си и тръгна към него, като се завъртя и замахна грациозно, но яростно. Маркъс успя да отстъпи назад, но остриетата одраскаха бузата му и от драскотината текна кръв. Това го ядоса.

-Знаеш ли, обикновено не удрям момичета, но за теб ще направя изключение.-той се закани и замахна силно, като я повали на земята, с един замах. Може би беше прекалено силно, още не можеше да контролира нормално физическата си сила, в която имаше драстична разлика.

Ръцете му я обгърнаха и Маркъс я повдигна, като тръгна напред, но се спря, щом чу виковете. Бяха забелязали липсата на момичето.

-Ехо!? Къде си? Ехоо?!-Диана обикаляше и викаше, с всичка сила името й.

Маркъс чу и от друга посока викове. Знаеше, че нямаше да може да се измъкне. Не вярваше в късмета, поне не в своя, за това трябваше да измисли нещо, бързо. Накрая реши, просто да отклони вниманието от Ехо. Извади пистолета си, прицели се и стреля по Диана. Куршума се заби в рамото й и тя изпищя от болка. Миа чу това и се затича към Диана. Клоните се удряха в гърба и лицето й, но момичето тичаше отчаяно. Нещо ставаше, Ехо я нямаше, а Диана лежеше в кръв на зелената поляна като ранено животно.

Вниманието бе отклонено и Маркъс се възползва от момента. Той преметна Ехо, през рамото си и тръгна бързо, през гората, към сиропиталището.

***

Лео седеше в кабинета си и преглеждаше писмото, което бе написал. Поредната молба, за отговор и предприемане на действия. В крайна сметка, не успя да остане толкова оптимистичен, за това реши да се подсигури и изпрати още едно. Беше концентриран в работата си, докато не чу някакъв непознат глас, отвън.

Лео се изправи и тръгна надолу по стълбите. Останалите го пресрещнаха. Не го бе чул, само той, но не можеше да им позволи, да се изложат на опасност.

-Стойте тук! Аз ще изляза.-Лео заяви и ги принуди да стоят вътре, след което излезе,а Арес и Дарк побързаха да се наредят, на прозорците до вратата.

В малкия двор на сиропиталището, седяха няколко мъже облечени в черно, с насочени оръжия, всичките към него. Арес ги наблюдаваше и стискаше зъби, а Дарк юмруци, докато Тео надничаше, зад рамото й.

-Не мърдайте! Да виждаме ръцете ви!-те заповядаха на Лео, а той само извъртя, с досада очи и надигна небрежно ръце, колкото да мине номера, след което ги смъкна и ги погледна злобно.

-Какво искате?-той попита, през зъби.

-Търсим Зеленият крал и Дарк. Доведете ни ги!-мъжът заповяда и пристъпи напред заплашително, но Лео не помръдна.

-Нямаме такива.-той заяви гордо и надигна високо глава, като го погледна предизвикателно.

-Лъжеш!-мъжът изкрещя и допря пистолета, до челото на Лео, но той не помръдна, нито трепна. Продължаваше да го гледа, все така заплашително, нямаше и капка колебание в очите му. Дори да дръпнеше спусъка, нямаше да се уплаши. По-добре той, отколкото те.

Арес удари стената, до стъклото и се дръпна от прозореца. Дарк тръгна след него, но той я блъсна и тя залитна назад, но Тео успя да я хване.

-Да не сте посмели, да мръднете!-Арес изръмжа заповедно, към двамата и излезе, като тръшна вратата, след себе си.

Приближи се до Лео и извади малко цилиндърче, което завъртя в ръцете си. В момента, в което острието се показа, той го допря до гърлото на мъжа, насочил оръжие, срещу приятеля му и изръмжа, като див звяр.

-Знаем, че сте с жилетки, но никоя жилетка, няма да ви спаси от студената стомана. Свали този пистолет, гад такава, освен ако не искаш, да полееш градинката ни с кръвта си!-Той извика, така че всички да го чуят, но никой от другите мъже не реагира. Те се разпръснаха и направиха път, на друг.

-Не мисля, че ще е нужно, да се стига до там.-Маркъс заяви спокойно и свали Ехо от раменете си, като я подаде на човека, до себе си. Той я пое в ръцете си, но лицето й се видя ясно, от всички.

Лео заскърца със зъби, а Арес остана потресен, но Тео го прие най-зле. Той се отдръпна от прозореца, ужасен и уплашен. Неговата Ехо бе в лапите на тези чудовища, като малко зайче, заобиколено от глутница вълци. Нямаше да я остави така, не го интересуваше, какво щяха да кажат, за това излезе през вратата, като фурия и се затича напред.

-Как смееш?! Ще съжаляваш!-Тео се закани злокобно и тръгна напред, но някой го дръпна назад, като го хвана за яката и той остана, като бясно куче на каишка.

-Дори говори като същински крал!-Маркъс възкликна весело и се засмя, като пристъпи напред и погледна Дарк, право в очите, а от другата страна, не го посрещна нищо друго, освен злоба.

-Ти само така ли ще стоиш?-той я попита подигравателно, а тя не му отвърна. Само присви очи и насочи вниманието си, отново към Тео, който не спираше да се дърпа.

В крайна сметка Ерис го удари по главата и остави да лежи долу, в безсъзнание. Прескочи го и застана пред него, като щит. Разтвори косата си и зачака, като див звяр, готов да ги разкъса. Маркъс разбра, че не го е познала, за това съблече жилетката си. Всички погледи се насочиха, учудено към него. Това се водеше единствената му защита, а той я махаше. Съблече дори блузата си и остана, гол до кръста. По тялото му имаше стотици белези, а едната му ръка, бе изкуствена.Момчето разроши косата си, с нея и я погледна обвинително.

-Знам, че мина доста време, но не съм се променил толкова. Е, за човек върнал се от мъртвите, имам своите разлики, но ме виж! Знаеш, на какво ни учеше татко, винаги гледай очите на другия, там се крие истинската му същност. Искаше ми се и аз да бях взел, зеления цвят на мама. Издава всичко и пак остава мистериозен, чист парадокс! Така де... Как се наричаш сега, Ерис? Дарк? Все си дребна, с ужасен вкус за имена дори куклите си кръщаваше идиотски!-Маркъс се засмя, а Ерис прибра оръжието си и допря ръцете, до устата си. Щеше да изпищи, но очите й се насълзиха, докато се плъзгаха, по всеки един белег, до тъмния му поглед. Нямаше грешка, беше той.

Момичето тръгна напред, а Арес и Лео се опитаха да я хваната, но тя блъсна и двамата. Отскочи и стъпи върху рамото на мъжа. Той падна назад и изпусна оръжието си, но забрави за заплахата си към двете момчета. Просто се обърна към нея и я погледна изумено. Всички погледи бяха насочени към тях, двете деца, родени и отгледани в тъмнина, които сега искряха. Маркъс бе разперил ръце и се кикотеше, а Ерис тичаше към него и се усмихваше, докато плачеше. Лео я гледаше и не можеше да повярва на очите си, никога не бе и подозирал, че може да се усмихва, толкова широко. Изглеждаше почти нереално, мислеше, че се случва само в сънищата му.

Тя скочи на врата на Маркъс и го прегърна силно. Не искаше да го пусне, можеше да й се изплъзне отново. Дори да я мразеше и обвиняваше, прегръдката й бе топла и необичайно приятна. За момент, не беше чудовище, а малката му сестра, която се хвърляше на врата му, защото искаше шоколад. За момент Маркъс се разколеба, за момент й отвърна искрено и се усмихна щастливо, като погали дългата й коса. За момент бяха просто брат и сестра, но този момент бе кратък. В следващия, той бе изтребител, убиец, ловец, а тя-нищо по-добро.

Ръцете му се плъзнаха в джоба му, а след това, отново между косата й, докато продължаваше да я стиска и прегръща. Ерис се усмихваше, но когато спринцовката се заби във врата й, тя помръкна.Силите й отслабнаха и изведнъж, ръцете й се отпуснаха, а колената й поддадоха. Тя се свлече на земята, от прегръдките му и погледна брат си, отчаяно, с очи, които отразяваха предателството. Той и отвърна, като се наведе и премести един кичур, от косите й.

- Да се прибираме, у дома..-Маркъс прошепна и я надигна в прегръдката си, след което се обърна към мъжете, около него.-Приберете пистолетите и изстреляйте серума. Не убивайте, нито един от тях, живота им е платен, вземете само царската ни особа.-той заповяда и се обърна, като тръгна напред.

-Спри!-Лео извика зад него, но Маркъс не се обърна. Придружаващите го, насочиха оръжията си към тях, но Арес пое първия удар, вместо него, а Лео успя да извика още веднъж, като дъха му се превърна в пламъци, които обгърнаха трима от мъжете, срещу него.

Следващия изстрел, успя да го улучи и той също се строполи на земята. Колената му поддадоха, а всяка енергия в тялото му, го напусна. Беше жив, както и Арес, който лежеше до него, ръмжеше и се опитваше, да се изправи. Не знаеше, какво е това нещо и защо изсмуква силите им, сякаш на мига, в който се смеси с кръвта им, но знаеше, че това е самото начало. Войната бе обявена отдавна, ала чак сега започваше. Не знаеше, какво ще прави, нито как ще спаси Ерис, Ехо и Тео, не знаеше, къде ги водят и защо не взеха тях, нито, какво значи, че "живота им е платен", но знаеше, че в мига, в който силите му се възвърнат, ще промени нещата. Ако идваше война, нямаше да е на губещата страна, нямаше да е брат си.

-Кай, Кай... Какви игри играеш? Не, по-важния въпрос....съвестта ти, ще може ли да плати цената?-той изрече, едва едва. Не му бяха останали сили, да говори и съжали, че е развил вредния навик, да си говори сам, но знаеше, че има сили да изрече, поне още едно име.-Ерис..