- Докторе как е тя? - Седях на едно диванче в болницата и чаках с баща ми какво ще каже лекаря. Той сведе глава и погледна баща ми.

О не...това значеше ли, че тя...

- Госпожице, съжалявам , но тя почина на операционната маса... - каза докторът , а аз не можах да издържа и пуснах сълзите ми да се леят надолу. Не може да е вярно!! Как така вече няма да е тук ? Кой ще ме събужда сутрин с усмивка ? Кой ще ми прави закуска сутрин? Кой ще...ох толкова въпроси с празни отговори.

- Искам да я видя. - казах на доктора и влязохме вътре. Отидох до мама и щом я видях заплаках по-силно и стиснах ръката ѝ. Не исках да я пускам. НИКОГА. Не мога да повярвам , че я няма вече...Всичко бих направила, само за да чуя гласа ѝ отново и доктора да излезе от някъде и да каже "всичко беше шега"..... Всичко бих направила, да имах още една възможност, да я погледна и да отвърне на погледа ми, но това повече няма да се случи...

Баща ми реши, че трябва да се ожени повторно за да има кой да се грижи за мен. Не, че бях малка, бях на 17 , но той работеше по цяла сутрин и вечер... така, че да. Но никой или нищо няма да замени мама.

* * * * *

Ето ме и мен с баща ми и с Милдред- мащехата ми. Имам си дори сестра - Стейси.

Понеже бяха претенциозни и не искаха да живеят в малката къщичка в която живеем, решихме да се преместим в големия град. Лондон.

Малко трудно щях да се приспособя с времето там , с хората и плюс , че трябва да се местя и в ново училище. Сравнение със Стейси аз съм нищо. Тя е със скъпи, маркови дрехи и обувки , а аз обикновени тесни черни и тъмно сини дънки и някакви тениски и потници...Определено няма да си пасна с никой от там.

Днес е вторник. Денят в който заминаваме за Лондон.

След като кацнахме ни откара такси до новата ни къща. Беше голяма , но не прекалено , имаше обширен двор с много цветя които бяха в плашещ вид. Всъщност Милдред не беше лоша, държи се мило.

Всичко което обещаваше красиво , ако така мога да го нарека от живота ми си отиде. А именно и с това баща ми. Да и той почина...как ли ? В катастрофа - Беше късно вечерта и татко караше към вкъщи докато Милдред не му звънна и той за да ѝ отговори , загуби контрол над волана и....вече можете да се досетите.

От тогава всичко промени смисъла си.

Милдред показа същността си и ме накара да върша всичко в къщата и от училище вкъщи. Не ми даваше да излизам и да говоря с никой. Понякога стоях цели нощи будна, мислейки за всичко което ми се случи.

Постоянно бях в напрежение в училище. Стелси беше харесваната , а аз аутсайдера който всички тормозиха и обиждаха. Понякога чувствам, че съм мъртва отвътре, но не искам да го призная. Понякога искам просто да се скрия, защото това, което ми липсва е предишния ми живот. Искам да върна времето назад и да оправя всичко.

* * * *

Бях в училище и имахме алгебра. Седях сама на последния чин изолирана от всички. Почти заспивах на чина, бях много уморена от това чистене всеки ден, бях принудена да правя кафе всяка сутрин на Милдред и Стейси , да им правя закуска , а за мен каквото остане, ако изобщо остане нещо. Решех косата на и двете всяка сутрин и вечер, сякаш те бяха малки деца и не можеха сами. Но, не мога да се оплача защото....да. И всичко това трябваше да съчетавам с учене.