Събудих се развълнувана.Нямах търпение за почивката в Кейп Код.Майка ми и баща ми щяха да заведат мен и малката ми сестра на почивка с леля Ария,чичо Ед и двете им деца - Кара и Аполо.Багажите ни бяха стегнати,билетите резервирани и всички чакахме този момент от няколко месеца насам.Не бях виждала леля,чичо и братовчедите ми сигурно над година и половина.Горе-долу от времето в което ме приеха в университета и отказвах да се върна за великден или коледа,просто защото в Сиатъл имаше доста повече неща,които ме вълнуваха и можех да правя. Всичките ми приятели бяха там и идеята да стоя затворена в градската къща ме влудяваше.Знаех,че много липсвам на майка ми,баща ми и сестра ми.И те ми липсваха повече от колкото осъзнаваха.Баща ми -Амброуз Василев беше бизнес магнат и нямаше никакво свободно време.Той олицетворяваше думата работохолик.Естествено,аз го обичах.Той беше перфектният баща винаги ми купуваше каквото поисках и винаги се интересуваше от живота ми.Имах ли нужда от съвет той винаги бе насреща.Всеки петък и събота (от времето в което живеех с тях) си правехме семейни вечери.Беше забавно и със сигурност имам само хубави спомени от детството си.Аз съм първо дете. Било е доста неочаквано,когато майка ми - Катрина Шери-Василева е разбрала,че е бременна.Не е знаела как баща ми ще реагира и няколко седмици не му е казала.После обаче се е престрашила и всичко си е дошло на мястото.Детството ми беше изпълнено с красиви,весели мигове и бях заобиколена от най-добрата ми приятелка Кара,която беше по-голяма от мен, брат й Аполо,който беше доста забавен и по-малката ми сестра Ноел.С годините нещата се промениха.Когато станах на петнайсет ме удари страшна пънкарска вълна и бях на косъм от това да боядисам косата си розова.Добре,че майка ми ме спря! Когато Кара навърши деветнайсет замина в Лондон да следва Международни бизнес отношения, малко след нея и Аполо се премести в Лондон ,но той избра друга сфера ,мисля че беше Индустриален дизайн.Аз бях единствената,която се осмели да замине за Америка,Сиатъл и да следва лингвистика в университета "Вашингтон".И макар първоначално да поставях под въпрос този мой избор ,по-късно се благодарях на бога,че ми даде силите и упоритостта , да ги убедя да ме пуснат.

Още си спомням денят в който заминах с половината покъщина-четири куфара и ръчен сак.Майка ми плачеше неспирно,а сестра ми се опитваше да я успокои.Баща ми ме прегърна и ме накара да му обещая всеки петък и събота вечерта докато вечерят да им се обаждам,а когато имам повече време да си пускам камерата в скайп.Заминах и преоткрих себе си в Сиатъл.Година и половина животът ми беше неосложняван с едничката цел да успея да намеря мястото си сред хилядите студенти и да запомням материята,която учех.Отивахме в Кейп Код през моята пролетна почивка или както ние си й казвахме Spring break.Измих зъбите си,опитах се да приведа в ред къдравата ми коса (накрая се отказах и я вързах), облякох се набързо и си викнах такси.Трябваше да стигна до летището Seattle–Tacoma International Airport или жаргонно Sea–Tac.Оттам трябваше да се качим на самолета за Кейп Код.Баща ми,майка ми,сестра ми,леля ,чичо и двете им деца щяха да пътуват заедно до Сиатъл и после с мен до полуострова.

Пътят с таксито беше дълъг и попаднахме в задръстване,но след двайсет минути най-накрая пристигнах благополучно до летището.Платих на шофьора и излязох от колата с куфара и сака си.Вътре гъмжеше от хора и по таблото разбрах,че има още четиридесет минути ,докато самолета от София пристигне ,тъй като е бил с прикачване в Лондон.Взех си едно белини докато ги чаках и си купих една от онези романтични книги,които продават по летищата,за да убия времето.Беше страстната история на Алек Кинкейд и Джейми Джеймиесън написана през 1989 година от авторката Джули Гарууд.Бях стигнала до трета глава от "Венчило с дявола" и бях почти допила билинито си когато чух крясъкът на Ноел.Вдигнах рязко поглед и видях как беше пуснала сака,който явно беше държала и тичаше като обезумяла срещу мен.Оставих книгата и я прегърнах силно.Как ми липсваше само!

Зад нея стояха майка ми - Катрина Шери-Василева с дългата си тъмнокестенява коса,котешки очила с черни рамки и библиотекарският стил на обличане,който беше присвоила от дългогодишната си приятелка Вайлет.Баща ми -Амброуз Василев беше облечен по-удобно в дънки и блуза.Беше ми странно да го видя извън официалният костюм.Леля Ария беше помъкнала два куфара и беше сложила слънчеви очила и шапка с голяма периферия.Беше напълняла с няколко килца,но като изключим това изглеждаше страхотно! Чичо Ед също ми се видя много добре.Кара вървеше редом с тях, черната й коса и зелените очи заедно с по-тъмната й кожа я правеха обект на погледи тук на летището.Докато всички минаващи я наблюдаваха аз всъщност бях забила поглед в брат й.Моят най-добър приятел ...така де бивш най-добър приятел тъй като не си бяхме говорили от над година и половина - Аполо Ван Торн. Изглеждаше много по-различно от последната ни среща.Тялото му беше по-стегнато,по-мускулесто.Беше по-висок от колкото си го спомнях.Лицето му беше с по-остри черти.Сините му очи и тъмнорусата немирна коса,обаче си оставаха същите.Успях някак си да затворя зяпналата ми уста и да се съсредоточа върху Ноел,която едвам не се беше разревала.

-Толкова си отслабнала.Виж се само кожа и кости!

-Храниш ли се Ерика ?-попита притеснено майка ми и ме дръпна в силна прегръдка.Без да исках бутнах книгата и тя падна с лицето надолу.-Какво е това?

Майка ми вдигна книгата и се засмя.

-Я виж Амброуз,главният герой се казва Алек.

Баща ми завъртя очи и се разсмя.Беше явно някаква тяхна шега.

-Трябваше ми четиво да убия времето-аз свих рамене.

-Това ли е любимата ми племенничка?-леля Ария обви ръце около мен.-Колко си пораснала!

Аз се ухилих детинско.

-Здравей лельо,здравей и на теб чичо Ед.

-Здравей Ерика.Вълнуваш ли се за ваканцията в Кейп Код?

-Нямам търпение.

-Е,супер защото и Кара и Аполо са така.Нервни още откакто се качиха в Лондон.

Аполо врътна едни очи на майка си,а Кара се изкикоти.

-Готови ли сте да се качваме?

-Има време докато отворят гейта.Може да пием по нещо?-предложих аз.

-Виждам,че си се поглезала с белини -Аполо се усмихна хищнически и повдигна арогантно веждата си.

Боже колко се беше променил! Беше ми трудно да върна спомена на русолявото дете от преди година и половина.Времето променяше хората.

-А какво се предполага,че трябваше да си поръчам? Портокалов сок?-попитах наперено аз.

-Една от многото възможности -продължаваше да ме наблюдава.Очите му бяха изразителни и дълбоки.Улових меланхоличното звучене на гласът му.

-Хайде сега не се закачайте още от летището.Имате цялата ваканция за тийнейджърските спречквания-опита се да се пошегува леля Ария.

-Лельо на двадесет и една години съм -засмях се аз -мисля,че съм далече от тийнейджърството.

-Така си мислиш.Всички сте пеленачета за мен.Хайде сега поръчай на леля си по-силничко белини-тя ми смигна,а аз се разсмях.

Тридесет минути по-късно всички бяхме насядали в самолета и чакахме да излетим.За мое най-голямо неудобство бях поставена да седна до Аполо.Единственият плюс беше,че съм до прозореца.До Аполо стоеше мъж с азиатски произход,който си беше поръчал еспресо с минерална вода.Няколко реда зад нас стояха Кара,леля и чичо,а на реда до тях бяха майка ми,баща ми и Ноел.Всичко това беше моя вина тъй като настоявах сама да избера мястото и сама да платя за билета.Тръснах глава и се загледах през прозореца.

-На какво се дължи тъжният ти поглед,братовчедке? -Аполо ме погледна високомерно.

-Не гледам тъжно.

-Щом казваш...

-Това пък какво трябваше да означава?

-Свадливи сме нещо? -спокойният му ,овладян глас беше напълно объркващ.Аз кипях от гняв.За няколко секунди беше успял да ме ядоса.Чувствах се като престъпник,безмилостно разпитван в някоя от онези стаи с дебелите стъкла,от които можеш да наблюдаваш само отвън.

-Не -опитах се да успокоя гласът си-просто може да пропуснем безмислените разговори.

-Странно-каза замислено той-мислех,че само такива можеш да провеждаш.

Изстреля изречението ненадейно и ме шокира от прямотата и наглостта си.Значи ме смяташе за слабоумна?

-Недей да мислиш толкова много.Не ти се отдава- казах твърдо аз.

В онзи момент прозрях,че нямаше да се разбираме помежду си.Щеше да е трудно,дори невъзможно да се търпим през тази ваканция.А дори не знаех причината за това!

Той се изсмя сухо ,промърмори нещо и пъхна слушалките в ушите си.През целият полет предпазливо поглеждах към него и постоянно го хващах в една и съща поза от един и същи ъгъл.Беше облегнал русата си глава на седалката и слушаше музика.Клепачите му бяха затворени и слънцето осветяваше лицето му,но хвърляше сянка над скулите му.Това го правеше да изглежда нереално красив.Гъсти черни мигли,гладка кожа,неустоими устни.Имаше нещо толкова магнетично във външият му вид,та даже и името му напомняше на гръцки бог! Аполо Ван Торн. Дързък изкусител.Покваря душата,изтръгва сърцето и разрушава понятието за красотата.

Отсечени,остри черти,смел син поглед истинско съвършенство до най-малкият детайл.Обсебващ ,дълбок тембър и самоуверено,надменно държание.И все пак ... странна меланхолия се беше настанила в него.Усещах мрачно було надвиснало над изящните ,божествени черти на външният му вид.Беше като предпазно покривало.

Под повърхността се криеше нещо дяволско.Ще попитате защо? Може би в ума ми такъв вид красота се измерваше само с равно количество зло,защото такава хубост не се дава без определена цена.Беше болезнена красота.Да го гледаш ти причиняваше болка.Оказваше неясно влияние върху мен.И нямаше как за краткият полет до Кейп Код да издълбая достатъчно надълбоко за да разбера какво точно ми причиняваше.И защо преди година и половина не бях забелязала това...