На другата сутрин се събудих в прегръдките на Аполо Ван Торн. Клепачите му бяха затворени и тънки лилави вени се виждаха над гъстите,черни мигли.Сутрешните слънчеви лъчи галеха, нереално красивото му лице и хвърляха лека сянка над изсечените скули.По гладкото му бяло лице бе набола двудневна брада, а розовите,неустоими устни бяха леко разтворени.

Изглеждаше болезнено красив.

Толкова красив,че едвам отделях поглед от спящото му лице.Сърцето му биеше равномерно,а тялото му беше топло и преплетено в завивките и в мен.Ухаеше невероятно на морска вода и сутрешният хладен бриз.

Изтегнах се лениво и обвих ръце около мускулестото му тяло.Той се размърда под мен.

-Добро утро-каза с дълбокият си сънен глас.

-Добро утро- отвърнах аз и се усмихнах срамежливо.

Той дръпна брадичката ми нагоре и ме целуна нежно.

-Как спа?

-Като бебе.

Той се засмя.

-Това е хубаво.Значи си си отпочинала?

-Дам.

-Напълно?

-Да!? Доста въпроси ми задаваш толкова рано сутринта.

-Защото проверявам дали си готова за втори рунд -и изведнъж се озова върху мен.Тялото му притискаше моето,а членът му вече беше твърд.

-Виждам,че ти си готов- реших да го издразня.

-За теб? Винаги.

Целунах го.Страстно. Той отвърна на целувката ми и без много разигравки ме облада на мига.

Закуската премина по-добре от очакваното.Кара и леля Ария бяха дошли на гости и заедно с тате и мама приготвяха палачинки.Това беше последната ни закуска заедно, тъй като днес беше и последният ни ден тук в Кейп Код.

Ваканцията дойде до края си.

-Не мога да повярвам,че ще си тръгнем днес.Звучи толкова нелогично.Имам усещаното,че току що пристигнахме-заяви Кара докато си слагаше боровинки и ягоди в чинията.

-Нали? Сякаш някой е окрал дните от ваканцията-каза тъжно Зий.-И сега трябва да почва летният семестър! Изобщо не ми се мисли.

-Да,за вас.При мен ваканцията тепърва започва-похвали се Ноел.-Моята учебна година започва чак на 15 септември.

Аполо завъртя едни очи,но прехапа езика си.Ноел щеше да получи достатъчно наказания.Бях сигурна,че татко нямаше да я изпусне от зоркият му поглед.

-Къде са Сиера и Маноло? -попита леля Ария.

-Заминаха рано сутринта.Не смятам,че Сиера беше готова да чуе,че Аполо ..-тя замлъкна- прощавай Аполо исках да кажа Алек. -Майка ми прочисти гърло. -Не беше готова да чуе ,че Алек е щял да я зареже заради някаква си китайка.

Леля се изкашля нервно.

-Да,сигурно си права.

Настъпи неловко мълчание.

-Някой ще се осмели ли да говори за него? -изведнъж попита Аполо с язвителен тон.-Мисля,че заслужавам да знам какъв е бил истинският ми баща.

Леля Ария се намести по-удобно в стола си и започна да разказва с монотонен тон.

-Баща ти ,или поне биологичният ти баща,беше нереално красив.Точно както си и ти.Не го осъзнаваш,но приличаш страшно много на него.Повече от колкото е нормално.Той също имаше руса коса,но неговата беше на къдрици,очите му бяха същият цвят и гледаха със същата интензивност.Но също така баща ти беше егоистичен, заядлив, импулсивен,дори на моменти агресивен.Изкуството беше единственото,което го провокираше и което задържаше вниманието му.Сменяше жените една след друга.Мисля,че единствената,която наистина бе обичал истински е Катрина...но това е друга история.За едно съм сигурна,обаче.Ако той знаеше за теб никога не би си помислил да замине.Ама никога,разбираш ли? Щеше да е до теб.Независимо от всичко.

Аполо слушаше внимателно всяка дума казана от майка му.

-Трябваше да ми кажеш по-рано.

-Знам,миличък.Просто мислех,че ще разбия сърцето на Ед. А то се оказа,че и той самият е носил тежък товар на гърба си.

-Той е убиец! -каза студенокръвно Кара.-Убиец и лъжец!

Всички замълчаха.

-Нека не си разваляме последната закуска в Кейп Код.Важното е ,че истината най-после излезе наяве.-Каза баща ми и подаде на всички готовите палачинки.

След закуската дойде време и за стягането на багажа.Беше носталгичен момент,тъй като осъзнах,че няма да бъда тук сигурно до другото лято,та даже и по-другото.

Всичко бе на път да се промени.Вече щях да съм трети курс и проектите с които щяха да ни натоварят щяха да са доста по-трудни.Очакваше се да ни зададат да пишем и сценарий за пиеса по актьорско майсторство (предмет,който не харесвах и не разбирах защо трябва да го учим ,когато бяхме студенти по лингвистика,но ето че можело...) и малки по обем книги (от сорта на 90-150стр.) за часовете по творческо писане.

Щях да съм затрупана с домашни и отгоре на това вече бях на 21 години и нашите ми намекваха да си търся почасова работа в кампуса на университета.

Дори си нямах на представа как щях да се справя с проектите,курсовите работи,истинската ми работа и с това да поддържам връзка с Аполо,който щеше да се върне в Англия за да довърши образованието си.

-Ще ми липсваш -каза той докато наблюдаваше как сгъвам дрехите си и после прилежно ги поставях в куфара.

-И ти на мен-усмихнах се аз.-Как ще поддържаме тази връзка?

-Както много двойки правят.Връзката от разстояние не би трябвало да е толкова трудна...

Той самият не звучеше убедително.

Аз повдигнах вежди.

-Така де..знаеш какво имам предвид.Ще се чуваме,ще се гледаме по камерата и така.Във всяка удобна ваканция ще идвам тук и ти в Англия.Ще се справим.

-Звучи лесно,но дали ще е така ?

-Имай малко вяра в нас.

-Прав си.Ще дадем всичко от себе си.

Той кимна.

-Няма начин.Не искам да те загубя отново.

Аз оставих дрехите и се хвърлих на врата му.

-Обичам те-казах измежду целувките,а той се усмихна.

-И аз те обичам-каза без дъх.

Все някакси щяхме да се справим.

Или поне силно се надявах,че ще успеем.

В късният следобед натварихме всичко по колите и потеглихме към летището.Очакваха ни тежки прикачвания и дълги, изморителни полети.С Аполо се държахме за ръце през целият път.Ноел бе пъхнала слушалките в ушите си и слушаше новата песен на Десита и Лидия.Пееше се нещо от сорта на "Боже мой" ... дори не подозирах колко голяма фенка им беше тя.Доста по-късно,когато тя се оказа седнала до нас с Аполо в самолета разбрах - целият й плейлист се състоеше от попфолк песни.

Аполо беше в ужасно настроение.Дори не искаше да си помисли за раздялата ни.И всичко ескалира,когато дойде моментът в който аз трябваше да се прибера в общежитията,а той трябваше да се прикачи на самолета за Лондон.

Бяха адски мъки.

-Ще ми липсваш толкова много -каза той.Очите му бяха като стъклени..емоциите го завладяваха.

-Недей така ще се видим преди да се усетиш.Делят ни няколко месеца и ще измислим план за нова ваканция-уверих го аз.

-Обещаваш ли?

-Разбира се.

Двамата сключихме поглед.Той погали лицето ми и ме целуна.В целувката вложи цялата си любов,цялото си нежелание да ме пусне да си отида.

Когато го видях как минаваше за гейта си сълзите ми се стекоха по бузите като Ниагарският водопад.

Яд кипеше в мен.Беше минус единадесет градуса, небето беше катранено черно,луната не се виждаше от облаците и всичко около мен бе потънало в лед и сняг.

Бяха изминали осем месеца.Осем месеца! И чак сега осъзнавах колко всъщност бях позволила да ми замажат очите.Как толкова лесно бях приела розовите очила,без да задавам въпроси,без да се запитам дали това е нормално.

Бях открила истината.Бях разбрала тъмните му тайни ...и вече не знаех.Вече не знаех как може всички да очакват,че ще бъда окей с това.Как всички могат изобщо да си помислят,че това не е важно,че не е сериозно.

Всичко това ме отблъскваше.Караше ме да преосмислям всичко случило се в Кейп Код.

А най-лошото е ,че подозирах.

Винаги съм имала тези предчувствия. А, всичко това се бе зародило вечерта ,която прекарахме в закусвалнята.

Там бе превратният момент...