Гледната точка на Джъстин:

Вчера след цялата тази шибана работа с Тайлър и признанието на Мел, че го обича, не бях много на себе си. Бях ядосан, разочарован и обиден. Аз ѝ признавам, че все още съм влюбен в нея и моля за втори шанс, а тя най-нагло ми заявява, че обича този нещастник повече от мен. И аз като най-голямото клише вместо да се прибера у нас отидох в един от любимите ми барове и се напих до забрава. Знаех, че текилата нямаше да ми помогне много със ситуацията, в която се бях забъркал, но поне направи поносими нещата вчера. След третата чаша спрях да премислям всичко, а след петата даже не знаех къде се намирам. През цялата вечер при мен идваха всякакви момичета, които искаха да си пробват късмета с мен, но аз така ѝ не им обръщах внимание. Исках само едно момиче, което пък дори не искаше да ме вижда. Все пак след толкова алкохол съвестта ми си хвана пътя. Помня как се бях включил в танците на дансинга и как около мен се бяха навъртали много момичета. Накрая на една от тях късмета наистина ѝ се усмихна, защото я заведох у нас и я направих много щастлива. Няколко пъти. А дори не знаех името ѝ, мамка му.

Както и да е. Няма значение, защото в момента при мен вместо да стои една стройна блондинка с хубаво тяло, тук е Остин с физиономия на вкиснат лимон. Ясно е, че не му е приятно, ама мен пита ли ме? Преди час се появи на вратата ми и буквално изхвърли дамата ми за вечерта. Горката дори не успя да се облече като хората преди да ѝ тръшне вратата в лицето. А най-смешното е, че най-вероятно ни е сметнала за обратни, защото какво друго обяснение за това, че след като Остин дойде, тя трябваше да си замине. И все пак за всеки случай си написа телефонния номер. Разбира се, Остин веднага изгори листчето като някое ревниво гадже. Колкото и да се опитвах не можех да сдържам смеха си, а като се смеех в главата ми започваха да се удрят барабани. Толкова лош махмурлук не съм имал от години. Мръднех ли по-рязко цялата стая наново почваше да се върти. Останах си в леглото и затворих очи. Нищо чудно ако стана да се изповръщам по целия път към банята. Остин правеше нещо в кухнята и хич не ме интересуваше, че е тук стига да пази тишина. Не че това му се отдаваше много, защото на няколко пъти изпусна нещо и затвори шкафчетата с удар, при което мозъкът ми сякаш получи земетресение.

- Оххх... – измрънках за кой ли път.

- Ох, я. Така става като се размотаваш по баровете и пиеш като ненормален. – каза ми той, но сякаш го изкрещя.

- По-тихо, моля те.

- Няма да стане. Ти си виновен. – отвърна той и в главата ми сякаш се забиха пирони.

- Остин...

- Какво? – попита ме.

- Спри да говориш, мамка му. – изкрещях му и се преметнах в леглото.

- Хубаво, но се изправи, за да си изпиеш хапчето за главоболие. Приготвих ти ѝ закуска. – не се спря.

- Истинско съкровище си. – измрънках.

- Моля? – погледна ме учудено, докато се мъчех да се изправя без да стане някоя беля. Поне, слава богу, че боксерките ми бяха на мен, защото щеше да се получи много неудобно. Остин, сякаш за да направи живота ми по-гаден от колкото е в момента, вдигна щорите и през прозореца влезе страшно много светлина, която ме заслепи. Присвих очи и ги прикрих с ръката си. Опитах се да свикна с нея ама не се получи много добре.

- Да знаеш, че ще ти го върна. – казах му след като се придвижих до кухнята, където светлината беше по-поносима.

- Не се и съмнявам. Сега пий. – връчи ми две хапчета и чаша вода. Изпих ги, но за съжаление не действаха много бързо. Настаних се на единия стол, с гръб към прозорците и главата ми тупна на масата. – Без такива. Ставай и разказвай какви си ги вършел снощи.

- Никакви. – отговорих.

- Какво? – явно не можеше да ме разбере и надигнах леко глава.

- Нищо. Няма нищо, което да е от значение.

- Шегуваш ли се? Разказвай бързо... или предпочиташ да ти пусна малко музика, за да се разбудиш?

- Ужасен си. – отвърнах и накратко му разказах за какво е цялата тази врява.

- И ти смяташ, че нещата ще се оправят сами, докато ти стоиш тук и не правиш нищо?

- Не, то няма какво да се оправя вече, че да се занимавам. – казах му, а той още повече се ядоса.

- Ти си идиот.

- Нищо ново не ми съобщаваш.

- Така е, но въпреки всичко си заслужи да бъдеш в това положение.

- Какво? – изправих се бързо и погледа ми се завъртя.

- Мхм. Направих всичко възможно, за да те накарам да проумееш себе си и да разбереш, че си направил една от възможно най-големите грешки като си зарязал Мелъди и за какво? Накрая просто да се предадеш и да оставиш шибания Тайлър Пейн да ти я отмъкне под носа. Не стига, че си влюбен в нея, ами и я обичаш, както никой друг не може да я обича. Вие имате всичко – и любовта и историята си и въпреки това и двамата се отказвате от нея, защото така ви е по-лесно. Е, ако на вас не ви омръзна от всички тези игрички, то на нас останалите вече ни писна. Стегни се и се вземи в ръце. – изкрещя ми последното и затръшна вратата преди да си тръгне.

Гледах в празното пространство след него и сякаш думите му се повтаряха в главата ми. Колкото и да не ми се искаше, Остин отново беше прав. За всичко. Не мога просто да се предам. Любовта не е това. За нея трябва да се бориш и ако се налага да я печелиш отново и отново докато си я заслужиш. И точно това смятам да направя. Ще се боря за Мелъди. Ще се боря и за двама ни докато накрая Мел не разбере, че е по-добре да сме заедно отколкото разделени.

Веднага след вдъхновяващата реч на приятеля ми, отидох в банята, за да си взема един душ и да махна миризмата на цигарен дим и алкохол. Преоблякох се в чисти дрехи и закусих набързо. Имах намерение да звънна на Мел, за да видя дали си е у тях и дали е сама и да отида при нея. Трябваше да ѝ обясня всичко без да ме прекъсва или да се прави, че не иска да ме слуша. Тя също като мен се нуждаеше от една вдъхновяваща реч, която да ѝ отвори очите. Излязох от апартамента си и се качих в колата. Преди да тръгна набрах номера на Мел и изчаках да ми вдигне. За съжаление, тя явно нямаше намерение да говори с мен и ми затвори. Набрах я още веднъж, защото аз исках да говорим и нямаше да спра да я търся докато не вдигне. След петото или шестото позвъняване явно съм я ядосал, защото ми отговори на момента.

- Какво? Какво искаш от мен?

- Да поговорим – отвърнах.

- Не става. – отказа ми.

- Забравил съм си нещо у вас и идвам да си го взема. Тогава ще се разберем.

- Чакай, недей. – извика ми тя.

- Защо? Вече съм пред вас. – излъгах я.

- Защото идиот такъв, аз не съм у нас. В къщата на Тайлър съм.

- Страхотно и аз не съм пред вас. Чакай ме пред неговата къща след десет минути. Дано гаджето не е там, че ще има още един скандал.

- Не е, но нали си забравил нещо у нас? Най-добре там да се видим.

- Ще ти се. Нищо не съм забравял, просто си търся причина да поговорим.

- Не мога да повярвам, че пак ме излъга.

- Нарича се благородна лъжа и няма значение. До след малко. – казах ѝ и затворих преди да е започнала да спори с мен. Сега обаче имах проблем. Нямах никаква представа къде се намира къщата на този богаташ. Звъннах на спасителя си и Остин, естествено, се зарадва да разбере, че съм се заел сериозно с нещата. И той като мен не знаеше къде живее този, но тъй като вече си има гадже доста лесно разбра. Благодарих му и въведох улицата в GPS-а на колата.

Пътувах доста по-дълго от очакваното и за момент си помислих да не би Скарлет да ме е изиграла, но след като видях скъпите имоти тук, не се и съмнявах, че адреса е точен. Паркирах пред една от многото еднакви сгради на два етажа и видях Мел да ме чака в добре декорирания преден двор на къщата. Крачеше нервно насам-натам. Слязох от колата и отидох при нея преди да ѝ се е завило свят.

- Здрасти. – поздравих.

- Как въобще си помисли да идваш тук? Тайлър всеки момент може да се върне и да те види. А и няма за какво вече да говорим. Мислих, че вчера си схванал намека да ме оставиш на мира.

- Добре съм, благодаря, че попита.

- Ти си луд.

- Да, луд съм по теб. – казах и се усмихнах.

- О, моля ти се, тези номера няма да ми минат втори път.

- Аз не се и надявам. Плюс това, не са номера. Аз наистина те обичам.

- Да бе, повярвах ти. – извъртя очи.

- Сериозен съм, просто ме изслушай. – помолих я най-искрено.

- И ако го направя ще ме оставиш намира и повече никога няма да ме търсиш?

- Ако това е нещото, което искаш, да.

- Мхм, това е. – заяви ми Мел и замълча, за да ме остави аз да говоря.

- Ъъъ... – може би трябваше да предвидя това, защото в момента не знаех нито от къде да почна, нито от какво. – Дай ми един момент. – казах и се завъртях с гръб към нея. Какво, по дяволите, ми говореше Остин? И защо всичко ми изскочи от главата? Мисли, мисли. Трябва да започнеш от някъде.

- Джъстин, добре ли си? – попита ме Мел и сложи ръката си на рамото ми. Чудесно, сега вече ме мисли и за ненормален.

- Да, добре съм. – завъртях се към нея и я погледнах. Разбрах, че няма значение какво ще кажа, защото всичко ще бъде само истина. – Извинявай, притеснен съм. Дойдох тук с намерението да те убедя, че трябва да сме заедно, но в момента в главата ми е пълна каша. Искам да ти кажа толкова много неща, че дори не знам откъде да започна. Ти си прекрасна, мила, добра, страхотна и още куп прилагателни и не знам какво съм си мислил преди почти една година, когато ти изневерих с Ейвъри. Едно е сигурно, изобщо не съм мислил. И след това не знам какво ме прихвана, трябваше още тогава да не се отказвам от теб и да продължа да се боря за теб, защото ти си невероятна. Не мисля, че някога ще срещна момиче като теб и дори да го направя, надали ще мога да я обичам така както обичам теб. Затова не мога и да повярвам като ми казваш, че обичаш Тайлър повече от мен. Не мисля, че и ти би могла да се влюбиш в друг по начина, по който го направихме ние преди седем години. Вярвам в това и знам, че съм прав, защото ние сме свързани. Ние споделяме толкова много минало, толкова много любов и искам така да е и в бъдещето. Искам да сме заедно, защото си принадлежим. В онзи ден в десети клас, когато за пръв път те видях, знаех, че ще ти открадна сърцето, знаех, защото докато го правех, ти открадна моето и го напълни с любов. Ти беше онова красиво и шантаво момиче, винаги весело и с усмивка на лицето, в което аз се влюбих от пръв поглед и с което споделях мечтите и живота си. Искам си те обратно, Мел, и за това съм готов на всичко. Каквото и да е нужно ще го направя, за да ми простиш и отново да бъдеш моето момиче. - приключих с речта, а Мел вече плачеше. През цялото време я гледах в очите и видях всяка една емоция, която премина през нея. Не се сдържах и я взех в прегръдките си поне докато се успокои. След минута-две тя се отдръпна като избягваше погледа ми. Вдиша дълбоко и издиша.

- Не знам, Джъстин. Не знам какво да кажа. Объркваш ме.

- Единственото, което искам да чуя е, че и ти ме обичаш така, както аз теб. – отвърнах и забелязах колебанието ѝ. Не дали ме обича или не, а дали да признае чувствата си пред мен – това се чудеше. Дали няма да я нараня отново, дали може да ми има доверие – въпросите, които сигурно ѝ се въртят в главата. Изчаках колкото беше нужно, за да ми отговори и благодаря ти Боже, тя го направи.

- Да, прав си... наистина те обичам, Джъстин, и не мисля, че някога ще мога да спра да те обичам. – очите ѝ пак се насълзиха и тя се пробва да се дръпне от мен, за да не ги видя. Но на мен не ми пукаше, получих отговора заради който дойдох. Тя все още ме обича и само това е от значение.

Хванах ръката ѝ и завъртях тялото ѝ към мен. Очите ни се срещнаха и сякаш времето спря. Целият свят се въртеше около нас и само ние имахме значение. Повдигнах брадичката на Мел и я приближих по-близо до себе си. Устните ми намериха нейните и това беше. Точно това беше нещото, от което се нуждаех цяла година, нещото, което най-много ми липсваше през всичките тези месеци. Да бъда с момичето завладяло сърцето ми, да бъда с Мелъди. Не знам как съм издържал до сега без нея, но не мисля, че от тук нататък ще мога да живея без моята любов.

За съжаление няма начин, с който да се целуваме без въздуха ни да свърши и затова се отделихме един от друг, прекалено превъзбудени и задъхани от целувката. И двамата се гледахме с глупави усмивки и искри в очите. Това определено е най-щастливия момент и за двама ни. Жалко, че броени секунди след това, всичко се разпадна.

- Какво, по дяволите, се случва тук? – изкрещя Тайлър, слизайки от колата си и гледайки гневно към нас. Мелъди се стресна и се отдръпна бързо от мен, а аз почувствах, че бях на път отново да я изгубя. Чудесно, този винаги избираше най-неподходящите моменти, за да си довлече задника. Но този път щеше да е за последно – казах си и се изправих срещу него.