Гледната точка на Ясмин:

Датата беше дванадесети октомври. Песента беше завършена. Гордеех се. Творението, което с Хуан създадохме, беше изумително. Надявах се, че това ще бъде онова ударно завръщане, от което се нуждаех. Драмите, никога не са били реклама. Поне… според моите разсъждения. И все пак, преживях нещо подобно. Отрази ми се. Чувствах се смазана. Особено от спомените, изречените думи и напразно дадените обещания. Беше грешно. Знам го, но… El Clavo ми се струваше…, че беше моето възмездие. Отмъщение. Това бе по-правилната дума. Исках да постигне успех. Предчувствах го. Да, звуча прекалено самоуверено, но исках да докажа на всички, че музиката бе по-важна от всичко останало. Европейските музикални награди предстояха. Това беше моят шанс. Всички ще видят, че Ясмин Родригес не може да бъде съсипана. Медиите определено ще пренапишат статиите си и ще преосмислят „доверените си източници”.

Самотата. Това бе ужасно нещо. Макар че… понякога, можеше да бъде и полезно. И все пак… болеше. Да знаеш, да осъзнаваш, че до преди два месеца си бил в нечии прегръдки, усещал си нечии целувки, будел си се някого, а сега… Той е сгоден. Беше убийствено. По дяволите! Обичах го. Наистина. Обичах го. Адски силно. До болка. Винаги заставах зад решенията му. Подкрепях го. А, Хари унищожи всичко. Захвърли го. Забрави ме. Изтръгна ме, сякаш не бях съществувала. Сякаш не му бях посветила най-хубавите години от живота си. Бяхме щастливи. Изключително щастливи. Всички го забелязваха. Усмивките не слизаха от лицата ни, а любовта си личеше от разстояние. Все още си спомням онова вълнуващо усещане, когато го срещнах. Всичко беше професионално. Той беше човекът, говорил с мениджърите си за моята бъдеща кариера, а аз бях начинаещ, който слушаше и попиваше информацията, предоставена му от тези, с повече опит. Изведнъж, възхищението прерасна в изпепеляващото усещане, наречено любов. Опитвах се да го спра, но не можех. Беше прекалено силно. Събрахме се. Бях най-щастливото момиче в целия свят. Знаех го. Прекарах незабравими дванадесет месеца с Хари, а после… започнаха проблемите. От тогава… нищо не беше същото. Да, любовта не си беше отишла, но ние се променихме. Пораснахме. Аз се интересувах от кариерата си, а в онези дни Хари предпочиташе да се забавлява. Аз исках да останем у дома, но неговите предпочитания бяха нощните заведения. Скандалите и кавгите ескалираха. Първа раздяла, втора, трета, четвърта… и защо? За да страдаме още повече. Да удължаваме агонията си.

Бях свикнала със самотата. От депресираща и потискаща, се беше превърнала в нещо, което обожавах. Да бъда съвсем сама, в имението си, да си почивам, да се забавлявам, развличайки се с любимите си предавания. Припомних си, че животът без мъж, не е невъзможен. А, ежедневието ми се беше превърнало в една рутина.

Имах работа. Предстоеше ден, в който трябваше да демонстрирам актьорските си заложби. Щяхме да снимаме видео. Признавам, че идеята, конкретно за песента ни с Хуан, беше… налудничава. Какъв сюжет можеше да бъде измислен? Особено, за да придава още по-голям смисъл на думите, които се пеят. Аз… нищо не ми хрумва. Надявам се, че режисьорът, за който Хуан ми гарантира, че ще се справи и ще получим безупречно и невероятно видео, си е свършил задълженията, както подобава.

Приготвих се. Избрах облеклото си, взех картонената чаша с кафе и можех да потегля. Запалих двигателя на автомобила си и се включих в натовареното движение на Лос Анджелис. Студиото, където щяхме да снимаме, поне няколко дни, беше в Западен Ел Ей. Твърде далеч, за да успея да стигна навреме.

🎵🎤🎵

Закъснях. Знаех, че ще се случи. Предвидих го. И бях подготвена да си отнеса последствията. Ронда започна. Изнесе ми лекцията, която знам наизуст и замлъкна. Докато ми се караха, Хуан стоеше отстрани, наблюдавайки. Забавляваше се, защото усмивката, която се беше настанила върху лицето му, го показваше. Почувствах се… неудобно.

Когато всичко това отмина, имах възможността да огледам наоколо. Всичко беше подготвено. Виждах луксозния автомобил, поставен в центъра на снимачната площадка и любопитството ми се появи. Исках да разбера сюжетната линия. Надявах се, че ще получа тази информация. Снимките предстояха, а аз все още дори не се бях преоблякла. За щастие, Ронда донесе дрехите ми в съблекалнята. Бяха невероятни. Влюбих се в обувките и определено бих искала да ги задържа. Дали щяха да ми позволят? Преоблякох се и се изкуших да го споделя със социалните мрежи. Когато се погрижиха за гримът и прическата, бях напълно готова. Излязох от съблекалнята и видях Хуан. Очевидно ме чакаше. Забелязах погледът му, който премина по цялото ми тяло, но реших, че не е време да бъда срамежлива или заядлива.

- Красива си. – проговори, а аз се усмихнах. Изминаха два месеца, откакто не бях чувала подобни думи. Хари… често ми го казваше. Не, по-скоро ми го напомняше. Сега, обаче, го казва на Хейли.

- Благодаря. – приех комплимента. – А, ти, защо не си облечен? – все още беше с дрехите, с които го видях, когато дойдох.

- Днес… в сцените, които ще заснемеш, ще имаш друг партньор. – обясни, а аз се изненадах. Нямах представа, че ще имаме още участници. – Режисьорът ще ти даде повече насоки. Общите ни сцени са малко по-късно и ще ги заснемем друг ден.

- Добре. – съгласих се, макар че вътрешно изобщо не се чувствах спокойна. Какъв беше този друг партньор? И какво щях да правя, щом бях облечена по този начин?

Получих насоките. Определено… бях шокирана. Не, всъщност, не бях. Очаквах го. Нещо ми го подсказваше. Сякаш… го знаех. Знаех, че текстът на песента, ще доведе до създаването на подобно видео. И то, нямаше да бъде обикновено. Щеше да направи завръщането ми още по-ударно, но имаше опасност да навреди на репутацията ми. Вече си представям заглавията. Не бяха хубави. И защо? Трябваше да се целувам с Хуан. Не, по-скоро бих използвала думата „натискам”. Пред очите на друг, тоест партньора ми. Само аз ли имах усещането, че в този случай, Зандър беше версия на… Хари? Разбрах за всичко, което щеше да се случва и със сигурност, успях да събера парчетата от пъзела. Знаех, че El Clavo беше вид отмъщение, но не подозирах, че ще бъде толкова натрапчиво. Всички ще се досетят.

Преглътнах притеснението си. Трябваше да покажа това, на което бях способна. Да, определено беше трудно. Особено, с всички погледи, които бяха вперени право в мен, но щях да се справя.

Музиката започна. Зандър беше заел мястото зад волана, а аз пристъпих напред. Обиколих автомобила, спазвайки ритъма и усещайки очите му, които ме следваха. Не трябваше да правя нещо особено. Просто да се навъртам наоколо. А, според думите на господин Тереро, нашият режисьор, трябваше „да му покажа това, което е загубил”. Именно… мен. Когато заснехме всички сцени, в които признавам, че имах усещането, че се превъплъщавам в ролята на стриптизьорка, остана да заснемем последният кадър, преди Хуан да се появи. Песента отново озвучаваше всичко наоколо. Отидох до вратата, отворих я и изкарах Зандър от автомобила. Застанахме пред него. Блъснах партньорът си, а той се подпря на предния капак. Признавам, че бяха избрали истински красавец. Направо да съжаляваш, че това е бившият ти. В следващата сцена, в ръцете ми се появиха белезници. Закопчах го, а той се свлече на колене, наблюдавайки ме. Пред очите му се отървах и от малкото, при това, оскъдни дрехи, които имах върху себе си. Останах единственото по черното и наистина изящно бельо, и високите ботуши, с които все още желаех да се прибера у дома. Оставих Зандър безпомощен, а аз отново се приближих към автомобила. Вмъкнах се на задната седалка и секунди по-късно чух, че думата „край” беше изкрещяна.

Отдъхнах си. Ето, че първата част от видеото беше завършена. Как ли щях да се чувствам, когато дойде редът на втората? Да се целувам с Малума? Това беше нещо, което изобщо не си го бях представяла.