Гледната точка на Хари:

Измина почти месец, откакто връзката ми с Ясмин приключи окончателно. Опитите, които правихме, за да се съберем отново, бяха безуспешни. Винаги. Никога не се получаваше. Защо? Може би… не ни беше писано да бъдем заедно. Всички тези години, които преживяхме заедно, сигурно са били напразни. Накрая тя щеше да бъде с Хуан, а аз с някое момиче, което все още не съм срещнал. Толкова страдание, толкова болка, толкова мъка и разочарования. И за какво? За да осъзнаем, че не сме един за друг. Живот. Не можеш да го промениш, не можеш да избягаш от съдбата си. Болеше ме. Много. Двадесет и един дни, а болката, която се беше настанила в сърцето ми, не отшумяваше. Ясмин. Заспивах с нея, събуждах се с нея, а през деня нещата бяха още по-зле. Намирах облекчение единствено в тетрадката си, която вече беше на привършване. Изписах стотици листи, с десетки песни. Някои от тях харесвах, други – мразех. И в двата случая, всички ми напомняха за Ясмин и любовта, която имаме. Е, имахме. Моментите ни заедно, препятствията, които преодоляхме, събиранията, разделите, прекрасното усещане, когато се събрахме отново, когато я държах в прегръдките си, усещайки аромата ѝ. Спомените ме смазваха. Бях разбит, не способен да намеря покой. Когато всичко приключи, когато видях Малума в апартамента ѝ, се пречупих изцяло. И нямаше да се събера толкова лесно. След нея нищо нямаше да бъде лесно. Но… и двамата имахме правото да бъдем щастливи. Искам да е щастлива. А, щом аз не мога да я направя щастлива, то нека бъде друг. Някой, който ще е по-добър от мен, но Хуан… Не, това копеле, не е по-добро и от най-долния мъж на света. Ще я нарани. Знам го. Ще ѝ изневерява, а след това ще се извинява, бършейки сълзите ѝ. А, Ясмин ще го търпи само защото ще е осъзнала грешката, която е допуснала.

Нова Зеландия беше мястото, където прекарвах дните си. Тук, нямах близки, нямах приятели, бях сам. Точно това, от което се нуждаех в този труден етап от живота си. Прекарвах времето в имението, което бях наел и от време на време се разхождах в покрайнините на Уелингтън. Да, имаше фенове, но не бяха тълпи. Успявах да се усмихна заради тях, но си личеше че всичко, което правех, бе фалшиво. Не можех да преглътна ударът, който любимото ми момиче ми нанесе. Вярвах в нас, във връзката ни и в това, че ще прекараме остатъка от живота си заедно. Исках да се оженим, да имаме деца, които да приличат на нас и да бъдем по-щастливи от всякога. Надявах се, че ще оставим всички грешки в миналото, зад гърба си, но съм грешал. Все пак, кой съм аз и кой е Малума, нали?

Бях загубил надежда, че ще се върна към нормалното си ежедневие. Струваше ми се непосилно. Напълно невъзможно. А, и не исках. Нуждаех се, както от душевна почивка, така и от физическа. Не исках концерти, не исках албуми, не исках участия, исках просто болката и мъката да изчезнат. За жалост, плановете ми се провалиха. Мениджърът ми се обади. Присъствието ми на благотворителен концерт, състоящ се в Лос Анджелис, беше желано. Отказах. Не бях в състояние за подобни събития, особено след истеричната раздяла с Хейли и болезнената с Ясмин. От друга страна, каузата беше изключително благородна. Исках да присъствам. И щях. Нямаше смисъл да се тревожа за Ясмин. Тя ще бъде с Хуан, ще си прекарват чудесно, а аз ще покажа на всички, че случилото се напоследък не ми е повлияло. Ще покажа това, че съм зареден с положителна енергия и съм готов да се върна към работата си. А, и тъгата на отдалечения остров, няма с какво да ми помогне. Всъщност, изолацията прави всичко много по-трудно. Как не го бях осъзнал досега? Наистина. Беше време да се съвзема, да се държа като мъж и да погледна истината и реалността в очите, без да бягам от нея.

Получих предложението преди седмица. Денят на концерта беше днес. Прибрах се с частния си самолет в Ел Ей, надявайки се, че завръщането ми няма да предизвика шум. Исках да бъде изненада. Никой не знаеше. Дори на Лиъм не бях казал, защото той щеше да каже на Рита, а тя на Ясмин. Щях да шокирам всички. Размишлявах много и знаех, че каквото и да стане, вечерта ми няма да бъде съсипана. Бях готов на всичко, за да продължа напред. Дори и ако това означава, че ще се превърна в онзи мръсник, за който всички ме мислят вече години наред. Няма да гледам толкова сериозно на живота, защото преди да се усетя и ще си е заминал. Ще се отдам на партитата и женското внимание, с което ще успея да преодолея бившата си, която ми разби сърцето.

Прибрах се у дома. Оставих куфарите в спалнята си, приготвих елегантния чисто черен костюм, който щях да облека и влязох в банята. Час по-късно, бях готов. Лимузината ме чакаше отвън, а аз си обещах, че въпреки срещата с Ясмин, която няма да мога да избегна, няма да се хвана на думите ѝ. Всичко приключи и така ще си остане. Прав ѝ път. Дано е щастлива.

Подготовката, обещанията, всичко беше напразно. Когато я видях, когато погледът ми попадна върху тялото ѝ, облечено с прилепнала рокля, всичко се преобърна. Забравих гневът, който таях в себе си. Беше красива. Както винаги. Отново успя да отнеме дъхът ми, а дори не ме беше забелязала. Всички бяха изненадани от появата ми. Някои ме мислиха и за мъртъв, но пропуснах това. Забелязах, че Хуан го нямаше. Явно беше решила да дойде сама. Учудващо. Тя обикновено мразеше да присъства на каквито и да било събития сама. Или, ако трябваше да е сама, изобщо не идваше. Предполагам, че е дошла само защото концерта е благотворителен. Кой знае господин Луис с коя и къде се чука в момента, наслаждавайки се на победата си?

Ясмин най-сетне ме забеляза. Не изглеждаше изненадана. Беше радостна. Усмихна се леко, сбогува се с този, с когото говореше и се приближи. Не бях готов за този разговор. Изобщо. Подготовката вкъщи бе много различна от това, което можеше да се случи сега.

- Дошъл си. – каза, поглеждайки ме в очите. – Радвам се да те видя.

- Бих искал да мога да кажа същото, Ясмин. – опитвах се да запазя студения тон, но беше трудно. Сякаш нещо ме разрязваше на две. Дали беше болезненото изражение, което се изписа на лицето ѝ, или яростта, която изпитвам към себе си, заради това, че ѝ говоря така?

- Къде беше? Бях ужасно разтревожена. Помислих, че ти се е случило нещо. Не си говорил и с Лиъм.

- Бях в Нова Зеландия. Имах нужда да си почина и да преосмисля някои неща. – казах, а тя кимна. Известно време не говорихме. Бяхме потънали в тишина, докато Ясмин не я наруши.

- Хари, аз… съжалявам. Това, което си помисли онзи ден не беше вярно. Нищо не се беше случило. Хуан дойде пиян. Започна да ми се извинява и да ми се обяснява…

- Така, както ти го правиш сега ли? – прекъснах я.

- Позволи ми да довърша. – отвърна спокойно, а аз кимнах. Само заради любопитство и интерес. – Съжалих го. Не можех да го оставя да си тръгне в това състояние. Всичко може да се случи. Преди това му казах, че те обичам, че сме заедно, че този път сме по-силни от преди, а той се примири с решението ми. Остана да спи на дивана. А, на сутринта… знаеш. – завърши, а аз плеснах няколко пъти с ръце.

- Браво. Нямаше ме почти месец, а ти успя да измислиш само това? Не съм впечатлен. Очаквах повече от теб.

- Хари, какво говориш? Не лъжа. Не си измислям. Повярвай ми, моля те.

- Да ти повярвам, така ли? – попитах, приближавайки се бавно към нея. Тя започна да отстъпва назад, но скоро гърбът ѝ опря в стената. За щастие, бяхме сами. Нямаше никой наоколо. Усетих как дишането ѝ се промени. Сърцето ѝ започна да бие като лудо, а очите ѝ се местеха между моите и устните ми. Бяхме на сантиметри един от друг. Ароматът ѝ ме подлудяваше, червеното червило ме изкусяваше, а погледът ѝ ме привличаше, но… - Знаеш ли… независимо дали съм на другия край на света, или толкова близо до теб… за мен… ти вече… си никоя. – казах, отдръпвайки се, виждайки сълзите, които се заформиха в очите ѝ и тя толкова силно се опитваше да преглътне. Не каза нищо, съвзе се, погледна ме за последно и си тръгна.

Въздъхнах, виждайки я как си отива, но това беше най-правилното, колкото и странно да звучеше. Трябваше да се оставим, да се забравим, да спрем да се преследваме, искайки прошка. Бях съсипан и знаех, че имах нужда от един дълъг и сериозен разговор с Лиъм. Мислих отново да замина, но знаех, че когато му споделя тази своя идея, той няма да я одобри. Щеше да каже това, в което аз се убеждавах дни наред. Няма полза от бягането и от самотата. Трябваше да се изправиш лице в лице с проблемите си, да ги разрешиш и да продължиш напред. Направих две от тях. Остана последното. И не се съмнявам, че ще го постигна.