Гледната точка на Хари:

Отброявахме последните минути, оставащи до началото на новата година. Всички на сцената около мен, както и в публиката, бяха въодушевени, превъзбудени, нетърпеливи. Чувства, които бяха далеч от мен. Нямаше за какво да се радвам, нито с кой да празнувам. Само аз бях останал тих, спокоен и наблюдавах с мъка Ясмин и Хуан. Тя изглеждаше щастлива, но и замислена. Чудех се дали и аз съм в мислите ѝ, така, както тя е в моите? Много ми се искаше да вярвам, че това е истина, но реалността никога не е толкова сладка, колкото мечтите.

Цяла нощ се опитвах да избягвам Ясмин, но нещо все ме теглеше към нея. Не исках да я изпускам от поглед. Може би търсех някакъв знак? Нещо, което да ми докаже, че връзката ѝ с Хуан е сериозна и, че съм постъпил правилно като не съм ѝ повярвал за онази нощ, в която той беше в апартамента ѝ. Исках да докажа на себе си, че тя ме е забравила, за да мога и аз да продължа, колкото и да ми е трудно. Исках всички да вярват, че е възможно да я преодолея без да е нужно да създавам скандали, за да я накарам да се чувства неудобно. Макар че, доста ми се искаше да изкарам Хуан навън и да го подредя толкова добре, че поне няколко месеца да не може да излезе от тях. Такива мисли ме налягаха най-вече, когато той я целуваше. Ревността в мен никога нямаше да изчезне, без значение дали с Яс сме заедно, или не. Свикнал съм тя да е моето момиче. А, сега като я гледам с него, какво мога да направя? Нищо. Стоя и гледам безучастно. Ако тя наистина искаше да се съберем, досега сто пъти трябваше да се е разделила с него, а не при всяка пречка, той да се появява и да съсипва още повече нещата. Ако аз значех нещо за нея, тя нямаше да дойде тук с гаджето си и да ми обяснява как между тях няма нищо. Глупости. Сякаш последните седмици не са прекарали цялото време заедно. Само не мога да разбера, защо Ясмин се опитва да ме заблуждава. Ако предпочита него пред мен, можеше да ми го каже в лицето, а не да се опитва да го скрие с лъжи. Дойдох тук с мисълта да ѝ покажа, че вече не ми пука за нея, но дълбоко в себе си знаех, че това е лъжа. Надявах се само да го прикривам достатъчно добре.

Щом часовникът удари полунощ, отвсякъде започнаха да се чуват викове и писъци. Лиъм и Рита дойдоха при мен, за да ми честитят новата година. И мисля, че това беше единствения път тази вечер, в който се почувствах донякъде щастлив. И тъкмо, когато си помислих, че тази година все пак може да се окаже по-добра, се случи нещо, на което дори не съм подозирал, че ще стана свидетел. Хуан беше паднал на едно коляно пред Ясмин и ѝ предлагаше брак. Нима връзката между тях е станала толкова сериозна? Кога изобщо са имали време да я направят такава? Що за глупост? Дали Хуан го е направил нарочно днес с мисълта, че аз ще съм свидетел на това и че няма да мога да направя нищо, за да им попреча?

Едва успявах да овладея гневът в себе си. Исках да го пречукам. Трябваше ми само един поглед от Ясмин, за да съм сигурен, че не иска да прекара остатъка от живота си с този мухльо. Само един поглед, дявол да го вземе. За мое огромно разочарование, тя не отделяше очи от него. Вероятно дори беше забравила, че съществувам. Майната им – помислих си ядосано. Дано са щастливи. Тръгнах си без да се обръщам назад. Дори не дочаках, за да чуя какво ще му отговори, но по радостните възгласи, които се разнесоха след малко, бях убеден, че тя е приела.

По дяволите. Исках да си тръгна от тук възможно най-бързо. Защо ми го причинява? Защо сърцето ме боли толкова много? Искам да я забравя, искам да изтрия всички спомени за нея след тази вечер. Това официално се превърна в най-ужасната Нова Година, която съм имал през живота си. Нищо не може да се сравни с разочарованието и болката, която изпитвам в момента. Трябваше да си изкарам гнева някъде, а на място заобиколено от стени и кабели, нямах голям избор. Поех си дълбоко дъх и ударих стената, представяйки си, че това е лицето на Хуан. Идиот, нещастник, мръсник. Физическата болка, която си причинявах донякъде успяваше да замъгли тази, която беше превзела душата ми. Но това не ми беше достатъчно. Исках тя да изчезне нацяло. Толкова ли много искам?

Кокалчетата ми се бяха разкървили, а ръката ми не спираше да трепери. Дишах тежко и едвам си поемах въздух. Подпрях се на стената и затворих очи. Трябваше да се успокоя, ако не искам да свърша в някоя болница. Около мен всичко беше потънало в тишина и изведнъж, когато усетих нечия ръка върху мен, се стреснах и набързо се отдръпнах. За моя голяма изненада това беше Ясмин. Очаквах да видя всеки един друг, но не и нея. Защо ме е последвала?

- Какво правиш тук? Защо не си с годеника си? – попитах я, но тя вместо да отговори взе ръката ми в своята и прокара пръстите си върху засъхналата кръв.

- Защо си се наранил? Можеше да си счупиш пръстите. – погледна ме тя със съжаление, а аз забелязах пръстена на ръката ѝ.

- И тогава няма да мога да изкарвам пари, нали? – заядох се.

- Глупости. Не ми пука за парите, пука ми за теб. – каза тя и се отдръпна.

- Доста странно го показваш. Ти току-що се сгоди за Хуан, а тичаш след мен. Мислех те за по-различна от останалите момичета, но изглежда съм грешал.

- Напротив, аз те обичам, Хари. – настоя тя.

- Естествено, и затова се сгоди. Вместо да го разкараш, сега двамата ще си подготвяте сватбата, на която дори не си помисляй да ме поканиш. – предупредих я аз.

- Не, но... аз исках да бъда с теб, просто... – замлъкна тя.

- Просто какво? – попитах ядосано. – Харесва ти да ни разиграваш, така ли? Ако това е истина, тогава ти си по-голяма кучка дори и от Хейли.

- Нямаш право да ме сравняваш с нея. – отвърна ми Ясмин раздразнено.

- Тогава не ми давай поводи да го правя, защото в момента се държиш точно като една манипулативна кучка, която си играе с чувствата на хората само защото не може да реши с кой от двама ни иска да излиза. Мамка му, Ясмин, не е толкова трудно да вземеш това решение.

- Но аз не искам да избирам, защото... – започна да се обяснява, но я прекъснах.

- Жалко, защото не можеш да имаш и двама ни. Спри да се държиш като малко дете и най-накрая си изясни какво и кого искаш, защото на мен лично ми омръзна. – казах ѝ. Виждах как очите ѝ започват да сълзят, но и двамата знаехме, че е невъзможно да си тръгнем от тук без да сме се наранили взаимно. И двамата ни боли, но аз вече не мога да направя, каквото и да било по въпроса. Казах, каквото имах да казвам. Сега всичко зависи от нея.

Тръгнах си, без да поглеждам назад, колкото и много да го исках. Това беше последният път, последният шанс, който давах на връзката ни. Не можех повече да се самоизмъчвам. Казват, че надеждата умира последна, но в този случай е по-добре да забравя за всякаква надежда, за да не остана още по-разочарован накрая. Жестоко е да даваш надежда там, където не би трябвало да има никаква. По-разумно ще е да я забравя. Ще пия, ще пуша, ще излизам по купони, ще спя с жени. С времето болката ще отмине или дори да не стане, поне ще се науча да живея с нея. Ще се преместя, в някой нов град, ще започна от начало. И най-важното ще се науча да живея без нея.